Фурията на Академа

Тави заби обутия си в ботуш крак в корема на Вариен. По-високото момче се преви надве, притиснало ръце към корема си. Без да се колебае, Тави го сграбчи за косата и се хвърли с цялата тежест на тялото си върху него. Двамата полетяха към калдъръма, като общата им тежест се стовари върху брадичката на Вариен. Разнесе се противно хрущене и Вариен зави от болка.

Тави отново скочи на крака, изпълнен от див възторг и радост от победата. Ренцо се хвърли напред и се опита да го удари, но юношата се гмурна под ръката му и му нанесе отвесен удар с юмрук, като едновременно с това изстреля и крака си напред. Цялата сила на тялото му се беше съсредоточила върху челюстта на Ренцо, чиято глава се отметна нагоре и назад, но той не падна. Олюлявайки се и примигвайки изненадано, Ренцо замахна с огромния си юмрук с намерението да нанесе на Тави ответен удар.

Тави стисна зъби, направи крачка встрани и го срита с крак в коляното. Разнесе се силен трясък, Ренцо изпищя, падна и сипейки проклятия, притисна ръка към нараненото си коляно.

Тави се изправи и погледна към двете момчета, които го бяха тормозили, а сега лежаха на земята и се превиваха от болка. Писъците им бяха започнали да привличат вниманието на обитателите на близкото имение и на минувачите. Някой сигурно вече беше повикал градските легионери и Тави знаеше, че съвсем скоро те щяха да се появят тук.

Писъците на Вариен утихнаха до изпълнени с болка хълцания. Ренцо не беше в по-добра форма, но стискаше зъби, опитвайки се да сдържи виковете си от болка, и затова от устата му излизаше някакво странно скимтене, наподобяващо стонове на ранено животно. Тави ги погледна.

По време на Втората калдеронска битка бе видял ужасни неща. Бе гледал от огромния гаргант на Дорога, докато маратът газеше през морето от изгорели и кървящи тела на съплеменниците си, а ранените крещяха от болка, вперили погледи в безмилостното небе. Бе видял как научилите за битката врани на Алера се спускаха на облаци над полесражението, за да пируват с плътта на повалените марати и алерани, без да обръщат внимание, че някои от жертвите им са все още живи. Бе видял почервенелите от кръв стени на гарнизона. Бе видял мъже и жени да умират стъпкани, посечени, прободени и удушени, докато се бореха за живота си, и му се бе наложило да бяга през локви от все още топлата кръв, заляла бойното поле.

Известно време го бяха преследвали кошмари. Те постепенно се разредиха, но подробностите от сражението останаха в съзнанието му. Улавяше се, че често си ги спомня, отвратен и едновременно с това очарован от страховитите картини.

Беше видял ужасни неща. Беше ги гледал в лицето. Ненавиждаше ги и те продължаваха да го плашат, но той бе приел съществуването на подобни грозни унищожителни сили, без да им позволява да контролират живота му.

Но този път бе по-различно.

По време на Втората калдеронска битка Тави не бе наранил никого – но болката, която изпитваха Ренцо и Вариен, бе причинена от собствените му ръце, по негово желание, по негово решение.

В онова, което им бе причинил, нямаше нищо достойно и той нямаше с какво да се гордее. Ненадейната радост, която бе заляла тялото му по време на краткия, жесток сблъсък с тях, се бе изпарила. В известен смисъл бе очаквал момента, в който ще използва уменията си срещу онези, които го караха да се чувства безпомощен и малък. Тави смяташе, че ще изпита удовлетворение, че ще се гордее с победата си. Но вместо това почувства в себе си само пустота, запълнена с отвратителна погнуса. Досега не беше наранявал никого така. Чувстваше се някак си опозорен, сякаш бе изгубил нещо ценно, за чието съществуване не бе подозирал.

Той бе наранил жестоко двете момчета, но това бе единственият начин да ги победи. В противен случай те щяха да изпратят фуриите си срещу него и той нямаше да може да направи нищо, освен да изтърпи всичко, което му бях подготвили. Затова ги беше наранил. Жестоко. Само за няколко секунди успя да си припомни болката и страданията, които бе търпял през последните няколко години.

Трябваше да го направи.

Но това не означаваше, че е постъпил правилно.

– Съжалявам – каза тихо Тави, макар и с леден глас. – Ужасно съжалявам, че се наложи да го направя.

Накани се да каже още нещо, но тръсна глава, обърна се и се затича към имението на сър Нед. Щеше да се оправя с обвиненията на Градския легион, след като се убедеше, че с леля му всичко е наред.

Но едва бе направил няколко крачки, когато камъните под краката му се раздвижиха и го отхвърлиха към близката стена. Стана много неочаквано и Тави удари главата си в камъка. Пред погледа му се появиха искри, които го заслепиха. Усети как се свлича на земята и се опита да се изправи, но една груба ръка го хвана за врата и го подхвърли във въздуха с ужасяваща лекота. Той прелетя няколко фута, строполи се върху камъните и когато спря да се премята, погледът му вече се беше прояснил.