Гай-джин

— Най-добрата новина от години — изкиска се той на Дмитрий. — Имам още двайсет сандъка с шампанско за празненството, което ще организирам довечера. Наздраве, Дмитрий! — Вдигна чашата си от възможно най-финото венецианско стъкло. — За тай-пана на Търговската къща: без Стария, а ако е рекъл Господ, и без Новия, и те може би ще фалират през годината!

— Ще пия с теб, Норбърт, за успеха на новия тай-пан, но не и за останалото — рече Дмитрий.

— Виж действителността. Те са старият, ние сме новия свят — някога бяха силни, докато бе жив Дърк Струан, но сега са слаби, Макфей е слаб — защо ли, с неговата ентусиазирана помощ и с малко убедителност през нощта на убийството на Кентърбъри можехме да раздвижим цялата колония, флотата, армията, можехме да пленим тоя негодник краля на Сацума, да го обесим и да заживеем щастливо след това.

— Съгласен съм. Трябва да се отмъсти за Джон Кентърбъри по един или друг начин. Горкичкият — въздъхна Дмитрий. — Знаеш ли, че той ми завеща своята търговия? — Кентърбъри бе ръководил една от по-малките търговски къщи, специализирана в износ на копринени платове и особено на пашкули и копринени буби, много доходна търговия за Франция, където производството на коприна, някога най-доброто в света, бе погубено от болест. — Джон винаги казваше, че ще умре, но никога не му вярвах. Аз съм също изпълнителят на завещанието му. Дребосъкът Уили ми го даде, преди да отплава.

— Всички самураи са кучи синове, да го убият безпричинно. Какво става с неговата мусуме? Старият Джон беше луд по нея. Тя е бременна, нали?

— Не, това беше слух. В завещанието си Джон ме моли да се погрижа за нея, да й дам пари, за да си купи собствена къщурка. Отидох да я видя, но нейната мама-сан, Райко, онази дърта кукумявка, ми каза, че момичето се е върнало в селото си, но че тя ще му изпрати всичките пари. Аз й платих отгоре, както искаше Джон, и това беше всичко.

Норбърт замислено допи виното си, наля си още и се почувства по-добре.

— Ти също трябва да се погрижиш за себе си. — Норбърт понижи глас, като прецени, че е дошъл подходящият момент: — Трябва да мислиш за бъдещето, а не за няколко топа плат и буби. Помисли за голямата игра, американската игра. С нашите контакти можем да купим всякакво количество британски, френски или пруски оръжия — току-що подписахме страхотна сделка да представяме Круп в Далечния изток — на по-добри цени от тези на Струан и компания. Оръжията са доставени на Хавайските острови, готови за превозване до… докъдето и да е, не задавай въпроси.

— Ще пия за това.

— Каквото и да поиска човек, можем да му го намерим по-евтино и по-бързо. — Норбърт напълни отново чашите. — Харесвам Дом Периньон, то е по-добро от Тат — старият монах знаеше много за цвета му, за захарта в него и дали тя липсва. Както хавайската захар — добави той деликатно. — Подочувам, че ще е толкова ценна тази година, че почти ще е национално богатство за Севера или за Юга.

Дмитрий застина с чашата си, вдигната във въздуха.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, но нека си остане между нас, че „Брок и синове“ държат под ключ тазгодишната реколта, което означава, че Струан няма да имат много от чувалите, струващи по сто лири, така че твоята сделка с тях няма да се осъществи.

— Ами ако се разчуе? — Дмитрий присви очи.

— Искаш ли да участваш? В нашата сделка? Използвахме сигурен агент за Щатите и за Севера и Юга, за късмет.

— В замяна на какво?

— Тост: за гибелта на Търговската къща!

Из цяла Йокохама се вдигаха тостове по повод смъртта на Кълъм и за успеха на новия тай-пан — и в заседателните зали из Далечния изток, и навсякъде, където се търгуваше с Азия. Някои от тостовете бяха за прослава, други за отмъщение; едни пиеха за успеха, други проклинаха до девето коляно всички от семейство Струан, трети се молеха за неговия успех, но всички, свързани с търговията, обсъждаха как ще им се отрази на бизнеса, ако Струан поеме Търговската къща или ако умре.

Във Френската легация Анжелик се чукна, сръбна от шампанското внимателно, чашата й бе евтина и неподходяща, както и виното.

— Да, съгласна съм, г-н Вервен.

Пиер Вервен, беше Charge d’Affairs, изморен, оплешивяващ мъж на четирийсет.

— Първият тост, госпожице, изисква втори — рече той, вдигна чашата си и се извиси над нея, — не само за успеха и за дълъг живот на новия тай-пан, но и за тай-пан — вашия бъдещ съпруг.

— La — господине! — Анжелик остави чашата си и се престори на ядосана. — Аз го споделих с вас поверително, защото съм безмерно щастлива и горда, но не бива да споменавате гласно, докато г-н Струан не го обяви публично. Трябва да ми обещаете това.