Гай-джин

— Разбира се, разбира се — увери я Вервен. Но в главата си бе решил вече, че трябва да прати телеграма на Сьоратар на борда на флагмана, в Йедо, веднага, щом тя си тръгне. Бе повече от ясно — имаше многобройни политически отклонения и възможности, които тази връзка можеше да даде на Франция и френските интереси. „Боже мой — мислеше си той, — ако сме умни, а ние сме, ще можем да контролираме Търговската къща чрез тази млада курва, която няма нищо повече от красиво лице, великолепни гърди, закъсняла девственост и задник, обещаващ на съпруга й буйни преживявания за месец-два. Как, по дяволите, го е хванала. Ако това, което казва, е истина. Ако е…

Merde, бедният мъж трябва да е побъркан, за да реши тази лека жена без никаква зестра и със съмнително потекло да стане майка на децата му! Какъв невероятен късмет за оная противна свиня Ришо, сега той ще може да откупи своите ценни книжа.“

— Моите най-искрени поздравления, госпожице.

Вратата се залюля и се отвори; влезе прислужникът на Легацията, немного млад, пълничък китаец с ленено палто и черни панталони. Нахълта вътре, натоварен с пощата.

— Хей, господар, цялата съща пощаа, няма значение! — Той хвърли писмата и пакетите върху инкрустираното бюро, заплесна се по девойката и се оригна, като си тръгна.

— Боже мой, тези отвратителни обноски са достатъчни да те побъркат! Хиляди пъти съм казвал на тоя кретен да чука! Извинете ме за момент. — Вервен бързо прегледа писмата. Две от жена му, едно от любовницата му, всичките пуснати преди два месеца и половина. „Обзалагам се, че и двете молят за пари“ — помисли си той кисело. — А, четири писма за вас, госпожице. — Много от френските жители получаваха пощата си от най-близката легация. Трите са от Париж, а едното от Хонконг.

— О, благодаря ви. — Анжелик засия, като видя, че двете бяха от Колет, едното от леля й, последното от баща й. — Толкова сме далеч от вкъщи, нали?

— Париж е светът, да, да. Добре, предполагам, че ще искате да се усамотите за малко, можете да ползвате стаята през коридора. Ако ме извините… — Вервен тръгна към натрупаното си бюро с извинителна усмивка — държавни дела.

— Разбира се, благодаря ви. И благодаря за добрите пожелания, но, моля ви, нито дума… — Анжелик излезе грациозно, като знаеше, че за часове великолепната й тайна ще стане всеобщо достояние, прошепната от ухо на ухо. „Беше ли разумно да му кажа? Мисля, че да, Малкълм ме помоли да се омъжа за него, нали?“

Вервен отвори своите писма, прегледа ги, бързо видя, че и двете го молеха за пари, но нямаше никакви други лоши новини. Премести ги настрани, за да ги дочете и им се наслади по-късно, и започна телеграмата за Сьоратар — с тайно копие до Андре Понсен, — доволен, че ще им съобщи добри новини.

— Почакай малко — измърмори той, — може би какъвто бащата, такава и дъщерята и всичко е само едно преувеличение! По-добре е да го докладва така: Преди няколко минути г-ца Анжелик ми прошепна поверително, че… После посланикът да си прави своите планове.

А Анжелик се разположи нетърпеливо в една приятна чакалня с изглед към градината. Първото писмо на Колет й поднесе щастливи новини от Париж, модата, историите и техните общи приятели, толкова бе приятно, че препускаше по листа, като знаеше, че ще го препрочита много пъти, особено довечера в удобното й легло, за да се наслади на всичко. Познаваше и обичаше Колет като сестра — в манастира бяха неразделни, споделяха си надежди, мечти и интимни неща.

Второто писмо й поднесе по-пикантни новини, свързани с нейния брак — Колет й беше връстница, и двете на осемнайсет, но бе вече омъжена от една година и имаше син.

„Бременна съм отново, скъпа ми Анжелик, съпругът ми е доволен, но аз съм малко нервна. Както знаеш, първата ми бременност не бе лека, макар че лекарят ме уверява, че ще бъда много силна. Кога ще се върнеш, не мога да те дочакам…“

Анжелик пое дълбоко дъх и погледна през прозореца, почака да премине угризението й. „Не трябва да се издаваш — повтори си тя, почти разплакана. — Дори на Колет. Бъди силна, Анжелик. Внимавай. Животът ти се промени, всичко се промени — е, да, но само малко. Не действай необмислено.“

Отново си пое дълбоко дъх, следващото писмо я шокира. Леля Ема й съобщаваше ужасната новина за фалита на своя съпруг:

„И сега пие сме без пукната пара, а моят беден, беден Мишел гние в затвора за дългове и отникъде не се вижда помощ! Няма към кого да се обърнем, няма никакви пари. Ужасно, дете мое, кошмар…“

„Горкичкият скъпи чичо Мишел — помисли си девойката и изхлипа тихо. — Жалко, че беше толкова лош управител.“