Герои

Набий си го в задника, че и в подобната на задник брадичка, пълен до пръсване суетен мехур, кравешки гъзобъркач такъв.

Думите погъделичкаха приятно устните на Горст, но той не им даде глас — с жалкия си фалцет каквото и да каже, все той щеше да стане за посмешище. Предпочиташе да се изправи сам пред хиляда северняци, отколкото да проведе кратък разговор. Затова вместо отговор просто се усмихна и се остави на унижението, както винаги. Избра най-сумрачния ъгъл на всекидневната, скръсти ръце отпред на мърлявата си куртка и удави надигналия се в гърдите му гняв с мисълта за главата на Митерик, набучена на копие до знамето на Дау Черния. Естествено, далече не патриотична мисъл, но такова удовлетворение за душата.

Обърнат надолу с главата свят, в който мъже като тези, ако въобще може да се нарекат мъже, гледат отвисоко на човек като мен. Струвам повече от всички ви, взети заедно. И това е армейският ни елит? Заслужаваме да загубим.

— Не можеш да спечелиш война, без да си изцапаш ръцете.

— Моля?

Горст извърна смръщено лице. Кучето стоеше подпрян на стената до него, с опърпано палто и изражение на безкрайна досада на изпитото му от умора лице.

Севернякът отпусна назад глава върху лющещата се стена.

— Е, някои предпочитат да си пазят ръчичките чисти. И да губят.

Горст намери идеята за сближаване с единствения по-голям аутсайдер в стаята за крайно непрепоръчителна, надяна износената, но надеждна и удобна броня на мълчанието и се съсредоточи върху нервния брътвеж на офицерите.

— Кога ги очакваме?

— Скоро.

— Колко?

— Аз чух, трима.

— Само един. И един член на Висшия съвет ни е достатъчен.

— Висшият съвет? — изписка Горст и гласът му се извиси почти до границата, достъпна на човешко ухо.

Стомахът му се сви на топка от ужас, същият, който изпита в деня, в който онези страховити старци го свалиха от поста му. И стъпкаха мечтите ми с лекотата и пренебрежението, с които хлапе стъпква бръмбар. — И накрая… — В главата му изплува споменът за това, как го изкараха в онзи коридор и как тежките черни врати се затръшнаха зад гърба му като капака на ковчег. Вече бивш рицар и командир на Дворцовата стража. Едно нищо, писукащо посмешище, нарицателно за позор и провал. До ден-днешен виждаше сбръчканите, провиснали лица и презрителните усмивки. А начело на масата, кралят седи, извърнал глава. Не си дава труда дори да срещне погледа на Горст. Все едно опозоряването на най-предания му поданик е просто банално, досадно задължение…

— Кой ще бъде? — питаше Фелниг. — Знаем ли?

— Няма никакво значение. — Крой извърна поглед към прозореца. Зад притворените щори дъждът се усилваше. — Знаем какво ще каже. Кралят иска бляскава победа. Дважди по-бърза и на двойно по-ниска цена.

— Типично! — изкряска Митерик като наперен петел. — Проклетите политици не спират да си врат носа в нашата работа! Кълна се, онези мошеници във Висшия съвет ще ни костват повече загуби, отколкото врагът някога…

Топката на вратата изтрака силно и в стаята влезе набит възрастен мъж. Беше напълно плешив, с къса посивяла брада. Нищо във вида му не издаваше власт. Дрехите му бяха почти толкова подгизнали от вода и опръскани с кал, колкото тези на Горст. Носеше обикновен дървен жезъл с обкован със стомана долен край — по-скоро бастун, отколкото символ на власт или могъщество. И въпреки това, независимо от факта, че двамата с пристъпилия зад гърба му, непретенциозен на вид, прислужник се озоваха превъзхождани десет към едно от най-наперените армейски пуяци, именно офицерите затаиха дъх. В походката на стареца имаше непоколебима увереност, а от осанката му лъхаха надменност и сила. Като касапин пред нова партида свине за заколение.

— Лорд Баяз.

Лицето на Крой бе пребледняло. Може би за пръв път в живота си Горст виждаше маршала, хванат неподготвен. И не беше единствен. Офицерите зяпнаха така стъписани, сякаш някой току-що бе внесъл трупа на Харод Велики, за да държи реч пред тях.

— Господа. — Баяз хвърли с небрежен жест жезъла си в ръцете на къдрокосия прислужник, обърса с длан водата от плешивото си теме и я изтръска на пода. За такава легендарна фигура от историята на Съюза държанието му бе изненадващо непретенциозно. — Ама какво време, а? На моменти истински обичам Севера, друг път… не чак толкова.

— Не очаквахме…