Герои

Лицето на Горст пламна още повече, сякаш Първия магус го зашлеви с името на града. Сипани. В следващия миг мислите му вече бяха другаде, на мястото, където прекарваше по-голямата част от времето си: преди четири години, обратно в онзи кошмар — къщата за развлечения „Кардоти“. Лута се слепешката, залита, отчаяно търси краля. Стига до стълбището, вижда маскираното лице, после се търкаля дълго надолу, по стъпалата и към незаслужения позор. Лицата на офицерите в стаята се сляха в стена от ярки размазани петна, но усмивките по тях ясно личаха. Той отвори пресъхнала уста, но както обикновено, от нея не излезе нищо полезно.

— Е, какво пък. — Първия магус потупа успокоително рамото на Горст, както човек потупва по главата сляпо от старост куче пазач, след като му е подхвърлил кокал, разнежен от спомени за доброто старо време. — Може пък да успеете да си върнете отново благоволението на Негово Величество.

— Можеш да се обзаложиш, че ще го направя, хитър шибаняк такъв, та ако ще да се наложи да изколя всичко живо в целия Север. Може — успя да промълви едва Горст.

Когато вдигна очи, Баяз вече се наместваше на един от столовете на масата.

— Така! — сплете пръсти Първия магус. — Каква е ситуацията, маршале?

Крой изпъна отривисто предницата на униформата си и тръгна към картата — беше толкова голяма, че се бе наложило да прегънат страните ѝ, за да я съберат на най-широката стена в жалката всекидневна.

— Дивизията на генерал Яленхорм е тук, западно от нас. — Офицерската му палка изсъска по шумолящата хартия. — Напредва на север, изгарят ниви и села в опит да въвлекат северняците в битка.

— Мм.

На лицето на Баяз се изписа отегчение.

— Междувременно дивизията на лорд-губернатор Мид и болшинството от северняците на Кучето се придвижват на юг, за да обсадят Олесанд. Дивизията на генерал Митерик се намира в средата. — Палката на Крой отбеляза с почукване съответните позиции на картата с отработени, прецизни движения. — Готова да окаже подкрепа на коя да е от фланговите дивизии. Снабдителната ни линия се простира на юг, към Уфрит, обозът се придвижва по доста лоши пътища, на места просто кални пътеки, но все пак успяваме…

— Разбира се, разбира се — махна пренебрежително с ръка Баяз. — Не съм дошъл да се занимавам с подробностите.

— Но тогава…

Офицерската палка увисна във въздуха пред картата.

— Представете си, маршале, че сте зидар, натоварен със задачата да построи една от кулите на огромен дворец. Зидар, чиито умения и отдаденост на начинанието не подлежат на съмнение.

— Зидар? — зяпна Митерик.

— А сега си представете Висшия съвет като архитектите на строежа. Ние не се интересуваме от това, как ще нагласяте един камък върху друг, това не ни е работа, интересува ни цялостният облик на замъка. Политиката, не тактиките за постигането ѝ. Армията е просто инструмент на управлението. И инструмент, който трябва да се използва според интересите на това управление. Иначе каква полза от него? Просто безобразно скъпа машина за… леене на медали.

Офицерите запристъпяха неловко на място. Да, точно каквото искат да чуят малките оловни войничета.

— Политиката на управлението подлежи на промени — отбеляза хладно Фелниг.

Баяз го изгледа като недоволен учител глупака, отговорен за ниския успех на целия клас.

— Светът е подвижен като река. И ние трябва да сме готови да се насочваме според течението. А предвид развоя на последните събития, боя се, че нещата потичат в нежелана посока. У дома селячеството отново е неспокойно. Военновременни данъци и така нататък. От неспокойни, по-неспокойни. — Той забарабани с пръсти по масата. — Новата сграда на Камарата на лордовете най-после е завършена и сега аристокрацията отново има къде да се събира и недоволства. И го прави. Роптаят надлъж и нашир. Очевидно недоволни са от липсата на напредък в Севера.

— Проклети празнодумци — възнегодува Митерик, потвърждавайки за пореден път максимата за това, че човек най-много мрази у другите това, което ненавижда в себе си.