Герои

— Чух, че когато са дошли за краля, са те открили в несвяст, пиян, с курва. — Горст преглътна тежко. Не можеше да го отрече. Почувства се отново като в онази вечер — залита на излизане от стаята, замаян, опитва се да извади сабя от ножницата и едновременно с това да препаше колана на кръста си. — Чух също, че това не е бил първият път, когато си се излагал така, но кралят винаги ти прощавал. Този път обаче Висшият съвет не му позволил да го направи отново. — Финри го изгледа от глава до пети и устните ѝ се извиха от погнуса. — Бог на бойното поле, а? Богове и демони си приличат като две капки вода за нас, малките хора. Прегазил си някакви плитчини, казваш, минал си по мост, изкачил си хълм и какво направи там, освен да убиваш? Какво сътвори? На кого помогна?

Горст стоеше пред нея. Всичката му решителност изтичаше бавно навън. Права е. И никой не знае това по-добре от самия мен.

— Нищо. На никого — прошепна той.

— Обичаш войната, значи. До днес те смятах за свестен човек. Но сега виждам колко съм бъркала. — Тя заби показалец в гърдите му. — Ти си герой.

Последен поглед, изпълнен с презрение, и тя му обърна гръб. Тръгна си и го остави сам сред ранените. А те вече не му изглеждаха толкова щастливи, както на идване. Всъщност изглеждаха точно като хора, които страдат и които ги боли. Птичите песни отново бяха просто приглушено грачене в далечината. Радостта му — прекрасен пясъчен замък — току-що бе отнесена от безмилостния прилив на реалността. Усещаше краката си пълни с олово.

Обречен ли съм да се чувствам така завинаги?

Споходи го изключително неприятна мисъл. Чувствах ли се така… преди Сипани? Проследи с поглед Финри, която влизаше в една от шатрите на лечебницата. Обратно при онзи красив глупак и лорд-губернатор. Хрумна му, прекалено късно, че трябваше да ѝ припомни кой спаси съпруга ѝ. Човек никога не казва точно каквото трябва, точно когато трябва. По-меко казано от това нямаше накъде. Въздъхна тежко, дрезгаво. Ето затова си затварям шибаната уста.

Тръгна обратно, навел глава, стиснал юмруци и влачейки крака. Погледна начумерено към Героите — черни зъби на фона на сивото небе — върху мрачния хълм.

Мътните го взели, искам да се бия с някого. С който и да е.

Но войната беше свършила.

Калдер Черния

— Просто ми дай знак.

— Знак?

Тръпката се извърна към него и кимна.

— Само ми кимни. И го смятай за свършено.

— Просто ей така? — промърмори Калдер и се прегърби над седлото.

— Просто ей така.

Лесна работа. Едно кимване, и ставаш крал. Едно кимване, и брат ти е отново мъртъв.

Беше горещо. Няколко оскъдни облака бяха увиснали над билата на хълмовете в далечината. Няколко пчели жужаха над жълтите цветя по края на ечемичната нива. Сребристата повърхност на реката блестеше. Последният горещ ден може би, преди есента да прогони лятото и поведе зимата след себе си. Това трябваше да е просто един мързелив ден, в който човек да седи замечтан на брега, потопил боси крака в топлите плитчини. Няколко северняци, на стотина крачки по-надолу по течението, се бяха разсъблекли и правеха точно това. Малко по-нататък, на отсрещния бряг, около дузина южняци правеха същото. От време на време смехът на двете групи мъже долиташе до ушите на Калдер през приятния ромон на водата. Довчера заклети врагове, днес те играеха като деца на брега на реката, достатъчно близо, да се пръскат с вода, ако решеха.

Мир. И това се предполагаше, че е за добро.

От месеци говореше за него, надяваше се да дойде, кроеше планове как да го постигне. Без никакви съюзници и с нищожен резултат. Но ето го днес — факт. Ако имаше ден, който наистина да заслужава усмивката му, то това беше този. При все това му се струваше по-лесно да повдигне един от Героите, отколкото крайчетата на устните си. Споменът от срещата с Първия магус тежа върху тях през изминалата безсънна нощ. Също така в момента ги дърпаше надолу и мисълта за предстоящата среща днес.

— Не е ли той? — попита Тръпката.

— Къде? — На моста стоеше само един човек, но Калдер не го познаваше.

— Да. Това е той.

Калдер примижа, после засенчи очи.

— Мътните да…

Довчера смяташе брат си за мъртъв. Оказа се, че не е бил далече от истината. Скейл приличаше на излязъл от отвъдното призрак, готов да се върне обратно от най-лекия повей на вятъра. Дори отдалече се виждаше колко е изпосталял и съсухрен. Сплъстената му коса беше залепнала от едната страна на главата. И преди куцаше, но сега вървеше изцяло обърнат на една страна, а левият му крак се влачеше след него по древните камъни на моста. Беше се загърнал в едно протрито одеяло, стискаше двата горни края с лявата си ръка под брадичката, а долните се вееха около краката му.