Герои

— Част от нещата ми бяха в неговата раница. Цели осем бутилки бренди! Знаеш ли колко можех да изкарам от тях?

— Осем бутилки — кимна замислено Форест след кратко мълчание. — Ама и ти си един образ, ефрейтор Тъни. Двайсет и шест години вече съм в армията и пак успяваш да ме изненадаш. Слушай сега какво, защо не се изкачиш ей там и не опиташ да откриеш къде точно сме се озовали в тоя пущинак, докато аз прекарам останалата част от батальона през тресавището, без повече удавени бутилки. Това може би ще успее да те откъсне за момент от мислите за непосилната ти загуба.

Той се отдалечи и изсъска гневно на група войници, които се опитваха да вдигнат на треперещите му крака едно затънало в тинята муле.

Тъни го изпрати с гневен поглед. После размисли, от нерви полза нямаше.

— Жълтен, Ладерлистер, Уорт, я бързо тук!

— Уорт, ъ… Уорт, той… — облещи се стреснато насреща му Жълтен.

— Още дриска — помогна му Ледерлинген, който ровеше в раницата си, вадеше подгизналите си вещи и ги окачваше по клоните да съхнат.

— Естествено. Какво друго да очакваш от него? Ти тогава оставаш да го изчакаш. Жълтен, тръгвай с мен и мамка му, не умирай по пътя.

Той тръгна нагоре по склона. Крачолите му бяха подгизнали и прежуляха ужасно кожата му. Срита ядосано на няколко пъти изпопадали съчки и клони, изпречили се на пътя му.

— Не трябва ли да се стараем да не вдигаме шум? — прошепна Жълтен. — Ами ако се натъкнем на врага?

— Врагът! — изсумтя намусен Тъни. — Най-много да се натъкнем на другия проклет батальон, който тръгна през моста. Сега сигурно са вече отпред, сухи и доволни. Сещаш ли се каква гледка ще сме само?

— Ами не знам, господине — отвърна Жълтен, докато драпаше нагоре, почти на четири крака.

— Ефрейтор Тъни! Колко пъти да повтарям? Освен това не питах за мнението ти. Какви усмивки ще грейнат, като ни видят на какво приличаме. И какъв смях ще падне! — Наближиха края на дърветата и през клоните вече прозираше в далечината зеленината на хълма с камъните на върха. — Поне сме на правилното място. Ако целта е да сме все мокри, претрепани от ходене, гладни и бедни — добави по-тихо той. — Генерал Мамка-му-Яленхорм, кълна се, на войника му серат на главата, нормално, но това…

В края на гората теренът отново слизаше надолу. Беше осеян с пънове и скоро прокарали вейки и млади дръвчета. Бараките на дървосекачите, които някога са се трудили на този склон, стояха изоставени, изгнили, готови да се върнат обратно в земята. Отвъд тихо ромонеше рекичка, по-скоро поток. Течеше на юг и се изливаше в тресавището, което току-що бяха прекосили. Отсрещният му бряг беше подкопан и висеше над водата, а след него тръгваше тревният склон на леко възвишение, на което някой явно чувствителен на тема граници фермер беше вдигнал ниска стена от свободно натрупани камъни. А над нея нещо се движеше. Подаваха се върховете на копия, блеснали на отиващата си светлина на залеза. Оказа се прав. Другият батальон вече беше тук. Не можа само да си отговори на въпроса защо бяха от северната страна на стената…

— Какво става, ефрейтор…

— Не ти ли казах да не вдигаш шум? — Тъни смъкна Жълтен до себе си в храстите и разпъна далекогледа си. Беше добра бронзова изработка, спечелен в игра на квадрати с един офицер от Шести. Пропълзя още малко напред и намери удобна пролука в храстите. От другата страна на потока теренът се издигаше рязко нагоре, а после все така рязко се спускаше надолу, но зад стената, по цялото ѝ протежение стърчаха копия. Зърна дори няколко шлема. Вдигаше се и малко дим, вероятно от огньове за готвене. Тогава видя човек, нагазил в потока. Размяташе въдица — по-скоро копие с връв на единия край. Беше чорлав, гол до кръста и определено не беше съюзнически войник. Беше само на около двеста крачки от тях. — Опа — прошепна Тъни.

— Това северняци ли са? — прошепна до него Жълтен.

— Това са страшно много северняци. А ние сме точно по фланга им.

Тъни му подаде далекогледа, почти уверен, че щеше да погледне през грешния край.

— Откъде се взеха?

— Аз бих казал от север, ти как мислиш? — Тъни издърпа далекогледа от ръцете му. — Някой трябва да се върне. Да каже на някой от по-висшестоящите в помийната ни яма на какво се натъкнахме.

— Ама те със сигурност вече знаят. Със сигурност вече са се натъкнали сами на северняците, нали така? — Гласът на Жълтен по принцип звучеше тревожно, но сега се извиси в панически фалцет. — Искам да кажа, трябва да знаят! Със сигурност знаят!

— Кой ги знае какво знаят, Жълтен? Война е.

В момента, в който го каза, Тъни с нарастващо безпокойство осъзна, че беше напълно прав. Щом има северняци от другата страна на потока, значи, е имало битка. Няма как да е нямало. Може би е била просто началото на по-голямо сражение. Севернякът в потока хвана нещо и го изхвърли на брега — подскачаща на тревата сребриста риба. Другарите му се надигнаха на стената. Извикаха му нещо и размахаха ръце. Бяха се нахилили до уши. Ако е имало битка, явно я бяха спечелили.

— Тъни! — Форест се приближи отзад, приведен ниско над земята. — От другата страна на потока има северняци!