Герои

Напредваха през лабиринт от канали със застояла кафява вода. По повърхността ѝ се носеха шарени маслени петна, гнили листа и вмирисана пяна. Тук-там стърчаха болнави на вид тръстики. Ако, като стъпиш, и кракът ти потънеше само до коляното — смятай се за късметлия. Няколко гротескни подобия на дървета бяха успели да вкопаят достатъчно надълбоко лигавите си корени и простираха над водата оредели откъм листа клони, обрасли с кафяви пълзящи растения, а стволовете им пращяха от огромни гъби. Носеше се неспирно крякане, което сякаш идваше отвсякъде и едновременно с това отникъде. Дали бяха жаби, насекоми или прокълнат вид птици, Тъни не знаеше, досега не беше видял следа от живо същество. Може би беше самото тресавище, което им се подиграваше.

— Проклетата гора на обречените — промърмори той.

Да прекараш цял батальон оттук, беше като да прекараш стадо овце през канал. И както обикновено, по причини, които не разбираше, той и четиримата му новобранци сформираха авангарда на батальона.

— Ефрейтор Тъни, накъде? — попита Уорт, превит надве и запъхтян от умора.

— Армейският наръчник казва да се придържаш към затревените части! — отвърна троснато Тъни, въпреки че наоколо нямаше много места, които нормален човек би нарекъл „затревени“. Не че имаше и кой знае колко нормални хора, в този ред на мисли. — Носиш ли въже, момче? — обърна се той към влачещия се зад него Жълтен.

На едната му буза имаше дълго петно тиня.

— Оставихме ги при конете, ефрейтор Тъни.

— Естествено. Естествено, че ги оставихме при конете.

О, небеса, как само му се искаше него да бяха оставили при конете. Направи крачка напред, студената вода преля над ръба на ботуша и сякаш нечия ледена ръка сграбчи крака му. Тъкмо се готвеше да изругае подобаващо, когато бе прекъснат от нечий писък отзад.

— Ау! Ботуша ми!

Тъни се извърна рязко.

— Млъквай, глупако! — кресна той. — Ще те чуят чак в шибания Карлеон!

Клидж сякаш не го чу. Беше се отдалечил от тръстиките и единият му ботуш явно беше останал, засмукан от тинята. Нагазил почти до задника, той тръгна обратно да си го търси. Започна да рови в тинята, а Жълтен се изкиска доволно.

— Зарежи го, Клидж, глупак такъв! — кресна Тъни и тръгна назад към него.

— Намерих го! — тресавището пусна ботуша със звучно жвакане и Клидж го измъкна, целият покрит с черна, приличаща на овесена каша тиня. — Уау! — Той понечи да тръгне на една страна, после на другата, но вместо това потъна до кръста. — Уау!

Тържествуващото му изражение бързо премина в ужас. Жълтен се изкиска отново, после явно осъзна какво става и смехът му секна.

— Кой има въже? — извика Ледерлинген. — Дайте въже! — Той се завтече към Клидж, хвана се с една ръка за най-близкото подобие на дърво — гола, стърчаща от тинята пръчка — и протегна другата към другаря си. — Дръж ми ръката! Хвани се!

Клидж изпадна в паника и започна да се дърпа и мята насам-натам, от което само потъна още повече. Стана ужасяващо бързо. Изведнъж само лицето му остана да се подава от тинята. На едната му буза се беше залепило голямо черно листо.

— Помощ! — изскимтя той и протегна пръсти към ръката на Ледерлинген, която беше на цяла крачка от неговата. Тъни прецапа още крачка-две към него и протегна напред дръжката на знамето. — Помощ… грхърл.

Облещените му очи се извърнаха към Тъни и изчезнаха под повърхността. Косата му остана за секунда разпиляна на повърхността, после изчезна. Изплуваха няколко балончета и това беше. Тъни зарови ръка в тинята, но Клидж вече го нямаше. Единствената следа от съществуването му беше току-що спасеният ботуш, който остана да плува на повърхността.

Продължиха напред в пълно мълчание, Тъни, стиснал зъби, останалите новобранци като попарени. Следваха го като новоизлюпени пилета майка си — нито крачка встрани от пожълтелите туфи. Скоро земята започна да се издига, а дърветата се смениха, от чепати блатни чудовища към ели, борове и букове. Тъни подпря окаляната дръжка на знамето на един ствол и сложи ръце на кръста. Прекрасните му ботуши не приличаха на нищо.

— Мамка му! — изръмжа гневно. — Мамка му!

Жълтен се свлече уморено в калта и погледът му се зарея в нищото. Бледите му ръце трепереха. Ледерлинген прокара език по посивелите си устни. Издиша тежко, но не промълви и дума. Уорт не беше наоколо и на Тъни му се стори, че чува някой да пъшка в храстите. Явно дори смъртта на другар не беше в състояние да наруши ритъма на разстроения му стомах. Ако не друго, случката поне ги накара да се разбързат. Форест се появи отнякъде. Беше омазан до колене с черната тиня. Всички бяха омазани, опръскани, и най-вече Тъни.

— Както разбирам, загубили сме един от новобранците.

Беше казвал същото толкова много пъти преди, че в тона му не се прокрадна и капка емоция. Умееше го това Форест.

— Клидж — процеди през зъби Тъни. — Щеше да става тъкач. Загубихме човек в някакво шибано тресавище. Какво въобще правим тук?

Ръбът на шинела му беше подгизнал от мазната тиня. Той остърга малко с пръст и я изтръска на земята.

— Направил си каквото си могъл.

— Знам — отвърна троснато Тъни.

— Повече не си…