Герои

Горст се озъби свирепо, вдигна юмрук и започна да млати северняка в лицето. Бронираната ръкавица задрънча в позлатения шлем. Фрас, фрас, фрас — юмрукът му работеше като чук. Първоначално само надра, после вдлъбна леко, а накрая усука шлема и единият му край се вряза в лицето на северняка. Много по-добре от острие. Фрас, фрас, фрас — стоманата продължи да се огъва и потъва в бузата отдолу. Някак по-лично е. Няма нужда от приказки, от оправдания, от официално представяне и норми на етикета, от вина или извинения. Просто отприщване и изблик на насилие и злоба. Такава всесилна емоция, че Горст почувства позлатения като най-добър приятел в целия свят. Обичам те. Обичам те и затова ще ти смачкам главата. Той се смееше, а юмрукът му се стовари с добре премерен удар в окървавените руси мустаци на северняка. Смееше се и плачеше едновременно.

Тогава нещо издрънча силно в бронята на гърба му, от силата на удара главата му се отметна рязко назад и Горст се озова между двата блъскащи се коня. Студът го сграбчи и шлемът се напълни с вода. Надигна се и се разкашля сред пръските вода от копитата на конете.

Позлатеният северняк се беше добрал някак до един останал без ездач кон и залитайки като пиян, се опитваше да се качи на седлото. Беше пълно с трупове: конски и човешки, войници от Съюза и северняци, проснати на чакъла и полюшващи се на повърхността, теглени бавно надолу по течението. От съюзническата кавалерия не беше останало нищо. Видя само северняци, които пристъпяха предпазливо с конете си към него.

Горст разкопча ремъка на шлема си и го свали. Почувства вятъра като лед по лицето си. Изправи се бавно на крака. Разпери ръце като за прегръдка и се усмихна на насочения към него меч на най-близкия северняк.

— Готов съм — прошепна.

— Стреляй!

Зад него се разнесе мощно щракане. Севернякът падна от седлото, целият надупчен със стрели. Друг изкрещя, хвърли секирата си и сграбчи щръкналата от бузата му стрела. Горст се извърна с неразбиращо изражение на лицето и погледна през рамо. Целият южен бряг беше запълнен с редица коленичили арбалетчици, които зареждаха арбалетите си. В този момент между тях се промуши втора редица, пристъпи крачка напред, коленичи и се прицели — всичко това с механични, добре отработени движения.

В далечния край на редицата, на сив жребец, седеше едър офицер. Генерал Яленхорм.

— Втора редица! — изрева той и свали рязко ръка. — Стреляй!

Горст инстинктивно наведе глава и едновременно с това проследи залпа, който прелетя над главата му. Северняците вече бяха обърнали конете и сега падаха в плитчините сред какофония от викове и пръхтене.

— Трета редица! Стреляй!

Последва тракане и новият залп изсвистя над главата на Горст. Паднаха още надупчени със стрели северняци. Един кон се вдигна на задните си крака, падна заднешком и премаза ездача си. Но повечето бяха прехвърлили чакълестия бряг и препускаха на север през полето така бързо, както се бяха и появили.

Тропотът на копитата отшумя и Горст свали бавно ръце. Стана необичайно тихо. Чуваше само плискането на вода и тихото стенене на ранените.

Очевидно битката беше свършила и той беше още жив.

Какво разочарование.

Докъде стига храбростта

Когато Калдер спря на петдесетина крачки от моста, битката беше свършила, но той и бездруго не страдаше много от факта, че я беше пропуснал. Това беше целта на мотаенето му все пак.

Слънцето беше започнало да потъва на запад и сенките се бяха издължили към Героите. Рояците насекоми жужаха лениво над посевите. Калдер се почувства почти като едно време, син на краля, господар на всичко пред очите му, просто излязъл да поязди. Почти, заради няколкото пръснати по пътя конски и човешки трупове. Един съюзнически войник лежеше, разперил ръце и крака на пътя, от гърба му стърчеше копие, а прахолякът под него беше потъмнял.

Както изглеждаше, Старият мост — двойна арка от древни, обрасли с мъх камъни, които имаха вид на готови да се сринат от само себе си — явно наистина беше леко охраняван. А и когато бяха видели другарите им да бягат от Героите, защитниците му се бяха изтеглили на другия бряг колкото бързо са могли. Калдер не можеше да каже, че ги вини за решението им.

Бледоликия седеше на един голям камък край пътя. Беше забил копието си в земята до него, а сивият му кон пасеше отзад. Лекият ветрец разрошваше дългия животински косъм по сивата кожа на раменете му. Без значение от времето, на него винаги му беше студено. На Калдер му отне известно време да намери дупката на ножницата — по принцип подобна работа никога не му създаваше проблеми — но накрая вкара меча си в нея и седна до възрастния мъж.

— Не си даде много зор в бързане — каза Бледоликия, без да извръща глава.

— Мисля, че конят ми е окуцял.