Гладният призрак

Софи пи малко вода от чешмата. Не смееше да пие повече, защото майка й постоянно я предупреждаваше да не пие от чешмата. Понякога го беше правила и никога не се беше разболявала, но майка й винаги я караше да пие минерална вода от бутилка. Умираше от глад. Мисълта за храна замъгляваше всичко освен страха. Въображението й се развихряше и тя започваше да се паникьосва. Какво щеше да стане, ако яхтата се запали? Ами ако потъне? Ако мъжът изобщо не се върне и тя умре от глад? Веднъж едва не припадна от викане, крещеше и риташе по вратата, докато не падна изтощена на пода. Беше горещо. Толкова горещо, че имаше чувството, че ще се разтопи. Макар да беше родена в Хонконг, Софи живееше в свят с климатични инсталации. Вкъщи, в училище, в колите въздухът беше прохладен и я пазеше от задушаващата жега и постоянната влага в колонията. Сега, заключена в тоалетната на яхтата, й беше горещо и неудобно, цялата беше мокра от пот. Не можеше да спи повече от час, събуждаше се задъхана, със сухо и изтръпнало от болка гърло. Непрекъснато мокреше кърпата със студена вода и я увиваше около главата си, доволна от малкото прохлада. Опита се да дъвче края на плата, за да успокои болките в празния си стомах. Искаше й се да има до себе си кучето, което й подари чичо Пат, та поне да може да си говори с някого. Но най-много искаше майка си. И баща си. Искаше да си иде у дома.

Едмъндс беше в банята, когато на вратата се позвъни.

— Ти ли си, Рик? — надвика той шума на водата. Грабна хавлията от закачалката и пресече килима в стаята. Отвори вратата и очите му се ококориха, когато видя Хауълс, застанал сам в коридора с превързана към врата ръка.

— Трябва да ми помогнеш — каза англичанинът. — Може ли да вляза?

Направи му път. Хауълс отиде бавно до прозореца, а Едмъндс затвори вратата.

— Не биваше да идваш. Ако Файнбърг те види…

— Той тук ли е?

— В момента не.

— Къде е стаята му?

Американецът кимна към вратата до банята.

— В съседната стая. Доколкото го познавам, сега се забавлява по баровете в Цим Ша Цуй. Но може да се върне всеки момент. Какво искаш?

— Трябват ми пари. За да се измъкна от Хонконг. Познавам един човек, който може да го направи, но ще иска пари. Повече, отколкото имам. А в сегашното ми състояние няма как да ограбя някоя банка, нали?

Едмъндс потръпна. Беше се опитал да нагласи климатика, но не успя и сега от комбинацията между студен въздух и вода по кожата му стана студено. Взе дебел бял пешкир от металната поставка над ваната и започна да си бърше косата.

— Колко ти трябват?

— Пет хиляди долара. Американски.

— Къде ще идеш?

— С тях мога да стигна до Филипините. Там ще се скрия за няколко месеца, докато оздравея.

— Не знам колко имам в себе си — каза той. Отиде до бюрото пред огледалото, отвори чекмеджето и извади портфейла си. Хауълс се приближи зад него, докато прелистваше пътните чекове. Агентът от ЦРУ по-скоро усети, отколкото видя ръката, която премина под шията му. Беше навел глава, но когато вдигна поглед, видя ножа, който премина през врата на отражението му в огледалото, по гърдите му потече кръв. Толкова много кръв, а никаква болка. Само дето вратът му изтръпна от студ. Отвори уста, но от нея не излезе нито звук, портфейлът се изтърколи от ръцете му. Пред погледа му падна червена мъгла. Последното, което видя, преди червеното да се превърне в черно, беше усмихнатото лице на стария виетнамец с изпочупени и пожълтели зъби, който се смееше, докато умираше.

Едва просветляваше, когато Рик Файнбърг се върна в хотел „Виктория“. Плати на таксито, качи се в асансьора, като си тананикаше тихо. Не извади късмет със снимката на англичанина в баровете в Каулун, но се забавлява добре с компаньонките, разговаряше с тях и ги опипваше, когато му позволяваха. Не беше както в Банкок или Манила, защото тези тук не си сваляха дрехите и бяха малко по-сериозни, но все пак беше по-хубаво, отколкото да ходиш да се напиваш в Щатите. Чудеше се какво ли е направил Едмъндс и му мина мисълта да почука на вратата му и да го събуди, но после изпита нехарактерно за себе си приятелско чувство и реши, че е по-добре да го остави да поспи. Старецът се нуждаеше от повече почивка. Файнбърг не можеше да си представи как човек на възрастта на Едмъндс, вероятно поне на петдесет и пет години, още работи като оперативен агент. Сигурно някой в Ленгли му беше много сърдит. Или пък в досието му имаше някоя тъмна тайна, която не му позволяваше да се издигне.

Отключи вратата и светна лампата. На излизане не беше дръпнал завесите и затова загаси отново. Застана при прозореца и се загледа в пристанището, оживено дори и в този късен час. Моторизирани сампани плуваха напред-назад, няколко големи кораба, натоварени с контейнери, надуваха свирките си, стар влекач влачеше плаващ кран, две американски фрегати се поклащаха спокойно закотвени, мостиците им бяха осветени с ярки крушки.