Гладният призрак

Не се съмняваше, че ще му е нужна помощта й за получаването на откупа. Но не смяташе да използва връзките й, за да се измъкне от Хонконг. По-добре да се отърве от нея колкото е възможно по-скоро. С двеста и петдесет хиляди долара в диаманти нямаше да му е трудно да си купи място на кораб. На който и да е кораб. Знаеше, че когато напуска колонията, ще бъде изключително важно да не оставя подире си свидетел, който знае накъде отива. Не биваше да оставя жив човек, който го познава. Нямаше избор.

Еми се върна и му подаде голяма жълта чаша с кафе.

— М гой — каза той.

— М сай — отвърна тя и седна до него, подвила единия крак под себе си, за да бъде с лице към него. Положи ръце на облегалката на дивана и подпря брадичката си върху тях. Погледна го с широко отворени очи.

— Какво става, Джеф?

Той посегна и я погали по бузата със здравата си ръка. Вече беше измислил как да я накара да му помогне. Беше й разказал за Грей, но отсега нататък трябваше да внимава, защото тя нямаше да му помогне, ако разбереше, че е отвлякъл дете. Налагаше се да я излъже.

— Този човек, който ми даде пари тази нощ, Джак Едмъндс, е крадец. Но ми е приятел. Той е касоразбивач, разбираш ли?

Тя поклати глава.

— Отваря сейфове, понякога в банки, понякога в офиси. Той е един от най-добрите в света. А аз съм му приятел.

— Помагаш му да краде?

— Не да краде. Да се отърве от плячката. Да продаде откраднатото. Затова ме нападнаха. Онзи човек, Грей, е смятал, че у мен има диаманти. Искаха да ме убият и да ми ги откраднат. Но диамантите още не бяха в мен. Джак ги беше дал на един друг свой приятел. Джак иска днес следобед аз да прибера диамантите и да ги изнеса от Хонконг. Това е много опасно, Еми, защото, ако разберат, че са в мен, те пак ще ме нападнат.

Тя кимна и го погледна намръщено.

— Моят познат може да ти помогне да напуснеш Хонконг.

— Добре. Ще мога да му платя със злато. Така става ли?

— Разбира се. В Хонконг златото се цени повече от парите. Но откъде ще го вземеш?

— То е с диамантите. Джак каза, че така ще ми плати за услугата. Тридесет и две унции.

— Уаа! — изненада се тя. — Толкова много?

— Еми, ще ми трябва твоята помощ. Няма да мога да се справя сам. Ще ми помогнеш ли? — Погледна я искрено и се усмихна леко. Искаше да я убеди, че тя е най-важната жена за него на този свят.

— Разбира се, Джеф — отговори тя. — Какво искаш да направя?

— Благодаря — прошепна той и се наведе, за да я целуне нежно по устните. Те се разтвориха веднага и тя се притисна към него. Внимаваше да не засегне дясната му ръка. Движеше главата си и го целуваше по устните, а после се надигна да го целуне по челото, сякаш успокоява дете. Погледна го право в очите и тържествено обеща, че ще направи всичко, което пожелае. След това го целуна отново, този път страстно, езикът му проникна в устата й, тя застена и произнесе името му.

Хауълс внимателно посегна към гърдите й с лявата си ръка, нежно ги погали с длан и започна да разкопчава блузата й. Не искаше да я плаши. Желаеше да го направи идеално, да я накара да изпита удоволствие, каквото не беше чувствала никога досега. Защото след това тя наистина щеше да бъде готова да направи всичко за него. И защото това щеше да й бъде за последно.

Намирането на диамантите и златото не беше проблем за Нгъ Вайсън. Старецът разполагаше с около петдесет таела8 злато в сейфа, скрит под дъските до леглото му, и можеше да поиска достатъчно от търговците на диаманти, за да събере доброкачествени камъни за двеста и петдесет хиляди долара, особено при условие че ги плаща в брой. Първият търговец, когото събуди с молбата си, пристигна в резиденцията „Златен дракон“ след половин час с цяла колекция. Нгъ Вайсън вдигна диамантите върху дланта си и ги огледа под лъчите на зората.

— Как ти се виждат? — попита той сина си.

— Според мен трябва да използваме фалшификати, за да не рискуваме истинските диаманти — отвърна Томас.

— Те не струват нищо, щом ще ми върнат внучката — намръщи се баща му.

— Няма да се стигне до откуп, татко. Този път ще хванем гуейлото.

— Пази се от самоувереност и не подценявай противника — предупреди го старецът, внимателно изсипа диамантите от дланта си в малка кадифена торбичка, завърза я здраво и му я подаде.

Двамата стояха до кръглата маса, на която бяха подредени тридесет и две малки кюлчета злато с печата на банка „Хан Сен“. Томас прибра златото и диамантите в малка кафява кожена чанта. Затвори ципа и я подаде на Дуган, застанал от другата страна на масата.

— Внимавай — предупреди го той. — Това са много пари.

— Ще се постарая да не ги загубя — отговори Патрик. Изглеждаше изморен до смърт, с торбички под зачервените очи и измачкани дрехи. Беше заспал на шезлонга отвън и сутринта се събуди от крясъците на пауните.

Лин Винуа се появи на двойната врата, облечен в кафяви панталони и камуфлажно яке в зелено и кафяво. Беше сресал внимателно опашката си, която почиваше върху яката на якето.

Той кимна на Нгъ Вайсън:

— Добро утро, Лун Тао.