Гладният призрак

— Целувките ти. Много приятен начин за събуждане. — Той лежеше на лявата си страна, ръката му отпусната на възглавницата, а дясната притисната към гърдите. Платът за превързване лежеше на пода заедно с дрехите му, които Еми толкова внимателно беше съблякла преди часове. Нейните бяха отгоре, защото тя го съблече гол, целува го по цялото тяло, а чак след това свали своите дрехи и се плъзна отгоре му, като внимаваше да не се доближава до горната част на тялото му, за да не го нарани. Еми беше нежна и всеотдайна любовница. Съгласува ритъма си с неговия, в началото го пое бавно, а после се задвижи по-бързо и силно, като прецени момента така, че да почувства удовлетворението секунда или две преди него, а после се плъзна настрани и легна до него изтощена, но щастлива. По-щастлива отколкото когато и да било. Сега тя му принадлежеше телом и духом.

— Искаш ли кафе?

— Моля те.

Тя се измъкна от леглото, облече блузата си и отиде в кухнята. Хауълс седна и леко раздвижи ранената си ръка. Болеше го. Болеше много, но оздравяваше и ако не я напрягаше, би могъл да се движи и без поддържащата превръзка. Болкоуспокояващите бяха в шишенцето си. Недокоснати.

Еми се върна в спалнята и му подаде чашата с кафе. Той вдъхна с наслада аромата, а тя погали с удоволствие гъстата му коса.

— Мислиш ли, че с черна коса ще приличам на китаец? — попита Хауълс.

Тя се засмя.

— Може би. Искаш да бъдеш китаец ли?

— Не. Искам да приличам на китаец. И ти можеш да ми помогнеш. Трябва ми боя за коса. Ще намериш ли?

Еми кимна уверено:

— Тръгвам веднага. Ще купя и нещо за закуска. — Тя се преоблече, като взе дрехите си в хола, за да не я вижда, тъй като внезапно, без да знае защо, почувства някакъв срам. После изтича в спалнята да го целуне, преди да излезе за покупки. Хауълс я изпрати с усмивка.

Дуган слезе от асансьора на 26-ия етаж. Тук се намираше трети отдел. Мина по коридора покрай изкуствената камила, чиято глава почти опираше в тавана. Това беше една от малките тайни на управлението. Никой не знаеше за какво е сложена в коридора, нито как изобщо е попаднала тук. Доколкото знаеше, поне през последните четири години тя си стоеше на двайсет и шестия етаж, а може би беше докарана още по-отдавна. Веднъж попита един от служителите в отдела, но онзи само поклати тайнствено глава и се почеса по носа. Дуган реши повече никога да не пита.

Намери Дейв Роджърс наведен над вътрешностите на някакъв електрически уред, който сякаш беше паднал от голяма височина и изглеждаше доста изпочупен.

— Как си, Дуган? — поздрави го той. Бяха добри приятели, партньори на чашка и съотборници по ръгби.

— Здрасти, Дейв. Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се. — Роджърс беше услужлив и доверчив до немай-къде. Ако искаш нещо, той ти го дава. Ако ти трябва помощ, помага, без да пита и без да отказва. Като полицай не блестеше с нищо особено, но имаше завършено образование по електроника в някакъв шотландски университет и след няколко години работа в полицейския участък в Ша Тин разбра, че ще бъде по-полезен в техническия отдел, отколкото в преследването на бандити по улицата.

— Помниш ли онези бръмбарчета, за които ми разправяше? Малките модели. Можеш ли да ми дадеш един на заем?

— Да, малките красавци. Скъпите малки красавци. Няма да го загубиш, нали?

— Чуй се само, глупако. Как, по дяволите, ще загубя устройство за проследяване?

Роджърс се засмя и отвори едно чекмедже под тезгяха.

— Сигурно си прав — каза той. Извади малък неръждаем цилиндър с размерите на червило, но по-тънък. Сложи го внимателно на дланта си и го завъртя. — Виждаш ли черния бутон? Натискаш го и то се включва. Другият до него е за изключване.

— Каза, че батерията издържала дванадесет часа?

— Някъде там.

— А как да го следя?

Приятелят му извади друг уред с размерите на малък амперметър, направен от черна пластмаса с екранче със стрелка в единия край. Включи го и натисна черния бутон на предавателя. Показа на Дуган как стрелката сочи посоката на предавателя.

— Просто е — зарадва се той.

— И дете може да го използва — съгласи се Роджърс. — Не искам да ти се бъркам, Пат, но кога ще ми го върнеш?

— Утре. Или уреда, или парите.

— Имаш ли представа колко струва това нещо?

Патрик поклати глава.

— Почти колкото тримесечната ти заплата.

— Мамицата му, Дейв.

— Ако го загубиш, и моята ще пострада — предупреди го приятелят му не съвсем на шега.

На идване Дуган се беше постарал никой да не го види. Когато си тръгна, също внимаваше. Един мерцедес го чакаше зад ъгъла.

Хауълс изчака, за да се увери, че Еми е излязла от блока, и набра номера. На телефона се обади възрастен китаец. Англичанинът поиска да говори с Томас Нгъ. Той се обади след няколко секунди и гуейлото веднага го попита дали е приготвил диамантите и златото.

— Тук са — отвърна Томас.

— Занеси откупа на същото място както предния път. На пристана в Хебе Хевън. В четири часа днес следобед. Искам там да има само един човек. Разбра ли?

— Да. Но ще ме извиниш, че няма да дойда лично. След онова, което направи с брат ми, сигурен съм, че разбираш нежеланието ми.

Хауълс изсумтя.