Глутница ангели

Не ме свърташе на едно място и слязох да се поразтъпча във фоайето. Вече бе минало полунощ и баровете и ресторантите в хотела бяха затворени, та наоколо нямаше жива душа. Излязох навън, но ръмеше и колкото и да ми беше криво, никак не ми се мотаеше под дъжда. Пльоснах се в един от фотьойлите във фоайето, ала ми омръзна персоналът да ме гледа под око. Казах си, че едва ли е от полза за професионалния ми имидж и да седя сам-самичък посред нощ във фоайето на „Савой“.

Понякога забравям цялата тази дандания, че съм бил знаменитост. Че трябвало да нося с достойнство мантията на славата и така нататък.

След като се върнах в стаята, усетих, че се чувствам някак самотен. Мина ми през ума да звънна на Роза, дори вдигнах телефонната слушалка, но реших, че сега, когато ми е крив целият свят, не му е времето да провеждам такъв разговор, и то с човек на десет хиляди километра оттук.

После се сетих, че Джун ми е дала домашния си телефон. Беше го написала откъм опакото на визитната си картичка. За всеки случай.

Беше малко късничко да й звъня, но нали ми беше криво, реших да се възползвам поне малко от прерогативите си на звезда, които сега притежавах. Набрах номера.

— Ало! — отговори ми много сърдит, много мъжки глас.

— Ох… — започнах да импровизирам. — Ах!

И затворих.

И аз не знам какво очаквах. Нямах причини да съм изненадан, още по-малко да затварям. Доколкото знаех, Джун си бе щастливо омъжена и имаше три деца (макар че не забелязах да носи халка). При всички положения не очаквах да съжителства с екипажа на турски товарен кораб. Или с женски баскетболен отбор. (Всъщност мъжкият глас хвърли известна сянка на съмнение върху последното предположение. Ами ако се беше обадил треньорът?)

Не че бях хвърлил око на Джун и смятах да я свалям. Просто исках да си поговоря с някого. Стига да разполагах с черна дъска, щях да го напиша стотина пъти. И с тебешир, разбира се.

Някъде след две минути телефонът иззвъня.

— Марти? Аз съм, Джун Ханоувър.

— О! — рекох аз. — Здравей.

— Здрасти. Извинявай, ако греша, но… ти ли звъня преди малко?

— Хм — измучах аз. — Да — добавих.

— Не се притеснявай — засмя се Джун. — Наистина. Казах на Тери, че сигурно си ти.

— Тери ли? — попитах аз.

Мислех да кажа друго.

— Тери е един мой приятел — поясни Джун — съвсем делово.

— Чудесно — отвърнах. — В смисъл чудесно е да имаш приятели. Винаги са до теб. Ако и ти си до тях, разбира се.

Божичко, какви ги дрънках!

— Добре ли си, Марти? Всичко наред ли е?

— О, да. Наред е — отговорих аз. — Само… и аз не знам, искаше ми се да си побъбря с някого. Хотелските стаи понякога ми действат така. Вероятно заради малките сапунчета.

Тя се засмя. Беше ми приятно да я слушам.

— Според мен все пак е от найлончетата, с които увиват пластмасовите чаши. Винаги съм се чудела защо го правят.

— Или от хартиената лента, която слагат върху тоалетната чиния.

— А, не, на мен тя ми харесва — възрази Джун. — Така, кой знае защо, ми се струва по-чисто. Вдъхва ми измамно чувство за сигурност. Но както винаги съм твърдяла, човек трябва да е доволен и на това, което има.

И двамата прихнахме, но след малко смехът прерасна в дълго потискащо мълчание. После и двамата заговорихме в един глас.

— Не знам дали… — подхвана Джун.

— А ти… — подхванах и аз.

— Казвай — подкани тя.

— Получих факс от Мер — обясних й.

— Аз също — въздъхна Джун.

— Сутрешният вестник?

— Да, Марти. Не е хубаво, но не е и болка за умиране. Не си

направил

нищо, така че не би трябвало тази шумотевица да ни навреди прекалено много.

— Аха,

прекалено

много.

Тя въздъхна отново.

— Не мога да ти кажа, че е страхотно, Марти, но станалото — станало. Защо си се върнал там?

— Просто исках да видя — отговорих аз. — Реших, че трябва да го направя, преди да реша какво да предприема утре.

— И реши ли? — попита Джун и на мен ми се стори, че е затаила дъх.

— Като каква питаш, като предана служителка на телевизия „Стар“ ли?

Кратко мълчание. После:

— И аз не знам. Вероятно трябва да ме възприемаш като такава. Макар че е твърде късно да звъня на Мер, ако това те успокоява.

— Някой нарича ли го Найджъл?

— Според мен — не. Защо ще го наричаме така?

— Вярно, защо?

— Не ми отговори на въпроса — натърти Джун.

— Знам.

Чух как някой шушука — вероятно Тери, но не разбрах какво, Джун му отвърна нещо, но и това не го разбрах.

— Извинявай — рече тя. — Слушай, ти ще си решиш, но ако оставим настрана рекламата на „Кълбо от огън“, се притеснявам, че сигурно не си съвсем наясно с положението.

— В какъв смисъл?

— В Лондон непрекъснато има такива антирасистки мероприятия и шествия и те невинаги са това, което си мисли човек. След всичко, което се случи, не се съмнявам в благородните намерения на организаторите на демонстрацията, ала твърде често тези неща са само параван на нещо друго.

— Не разбирам накъде биеш.