Глутница ангели

Тайфата хулиганчета — които точно в този момент съвсем не ми приличаха на деца — се движеха на полукръг след мен, така че можех да вървя само в една посока: към оградата. За миг ми хрумна да се засиля и да се опитам да прескоча мрежата, но забелязах по бодливата тел нещо, което определено беше спечена кръв, и на бърза ръка се отказах. Виждахме се от шосето, ала колите профучаваха доста бързо. Пък и тези келеши зад мен май не се притесняваха особено, че ги виждат.

Ако си имаш работа с хлапетии, пък били те и хулиганчета, все можеш да измислиш нещо, с което да ги залъжеш и да се измъкнеш. Не ме бива много-много да се бия, но съм се озовавал в какви ли не ситуации. Докато бях частен детектив в Лос Анджелис, съм попадал на какви ли не места, където човек гледа да не припарва, натъквал съм се на хора, каквито е по-добре да не познаваш. Успееш ли да ги накараш да говорят — пък било то и пълни щуротии — има шанс да си спестиш някоя грозна случка или престой в болницата.

— Ей вие — пробвах се аз, — гледате ли сателитна телевизия?

Така и не видях кое от момчетата ме е изритало.

Затова пък усетих къде ме изритва: отстрани на дясното коляно. Паднах точно както холивудска проститутка си пада по Хю Грант. Устата ми се напълни с пръст и аз се опитах да я изплюя, разбрал, че този пък няма да мина с едните голи приказки. Стоманеният връх на обувката в слепоочието подсигури и неизречения удивителен знак.

Ритниците се посипаха върху мен отвсякъде. Отпърво се помъчих да се изправя, но онези ме бяха наобиколили: нямаше мърдане. Не знам какво ги беше прихванало, дали бяха вкиснати заради размириците, дали бяха недоволни, че непознат се размотава на тяхна територия или просто си бяха банда садисти и негодници. В този момент нямаше особено значение. Свих се на кравай, покрих се, доколкото можех, и се замолих всичко да свършва по-бързо.

Когато блесна светлината, си помислих, че е вътре в главата ми.

Помислих си: инвалидна количка.

Помислих си: неизлечими мозъчни увреждания.

Помислих си: я чакай, как ще мисля, ако имам неизлечими мозъчни увреждания?

Затова и отворих очи.

Нападателите ми се въргаляха на земята около мен, пищяха от болка, криеха очи с длани. Там, където беше оголена, кожата им сякаш бе опърлена или изгорена, на двамина дори им течеше кръв от очните ябълки. Един пък бе паднал ничком и изобщо не помръдваше.

— По дяволите! — простенах аз.

Трябваше да минат няколко секунди, докато видя, че наблизо стои гологлавият мъж.

Онова приятелче, на което вече виках Игленика.

Точно както по филмите, бе протегнал ръце право напред. Ала онова, което стискаше между пръстите си, бе не пистолет, а мъничък сребърен талисман, украсен с изумруди. Приличаше на евтинийките, които очакваш да видиш в три през нощта по канала „Хоум Шопинг“. В този момент ми идеше да си поръчам половин дузина, без дори да чакам намалението в цената.

— Сега може би ще ме изслушате — изсъска гологлавият.

Наричайте ме господин Целият съм в слух.

7.

Моят гологлав приятел ме поведе с бърза крачка назад по объркващите улици и пресечки на жилищния квартал. Тук-там ме понаболваше, чувствах се леко замаян след нападението, отстрани на слепоочието ми беше излязла цицина колкото яйце, но доколкото можеш да преценя, нямах рани, та като цяло бях извадил късмет. Още няколко минути, и сигурно нямаше да се отърва толкова лесно.

Сегиз-тогиз срещахме хора, бледоликите местни жители ни гледаха на кръв, но никой не ни закачаше. По едно време свърнахме и излязохме на оживена търговска улица. Отново наред с белите виждахме и азиатски лица — имах усещането, че съм се измъкнал от миша дупка и отново съм в реалния свят.

Щом наближихме познатия терен на Хай стрийт в Уайтчапъл, Гологлавко тръгна малко по-бавно. Пак чувах някъде в далечината сирени, по едно време, когато наближихме маршрута на шествието и размириците, покрай нас дори се стрелнаха няколко пожарни коли. От една пресечка изникнаха неколцина „кръсти“, всички до един превързани и с разкървавени чела, и аз се притесних, но моят спътник най-неочаквано пое в съвсем друга посока.

Улиците отново станаха по-спокойни, макар и по-азиатски, докато вървяхме, както ми се стори, на юг. Гологлавко все бързаше напред и аз изоставах, но на ъглите спираше и ме изчакваше. Пак нямах никаква представа къде се намирам, бях капнал от умора и накрая го сграбчих за ръката — да не би отново да хукне по някоя непозната улица.

— Едвам се държа на крака! — рекох му. — Почивка.

Той спря, но започна да нервничи като куче, което напира да се отскубне от каишката. Седнах на каменните стъпала пред закования с дъски вход на необитаема жилищна сграда. Мъжът ме последва без особено желание, но не седна, само заподскача от крак на крак, сякаш му се пикаеше неудържимо.

— Нека си поема дъх — примолих се аз.

— Остава ни съвсем малко — обясни ми той и посочи някъде към улицата.

— В такъв случай нека го обсъдим, а?

Мъжът ме погледна, но не каза нищо.