Глутница ангели

Накрая жената свали оръжието си. Благодарих й, като кимнах, а тя ми отправи благоговейна усмивка — демек, какво чудо на чудесата, да срещне тук знаменитост! — с каквито малко по малко свикваш (макар че, да ви призная, не очаквах да я видя именно тук, насред размириците). Тъкмо вече си мислех, че ще ми предложи и чай, когато на улицата тресна поредният взрив. Собственичката погледна притеснено към витрината и ми махна да я последвам.

Заведе ме зад щанда, после в склада. Трябваше да лъкатушим между нахвърляните надве-натри кашони, докато стигнем задния вход. Жената махна няколко резета и райбери и отвори плахо вратата. Водеше към тясна мръсна уличка, която, ако щеше вярвайте, беше безлюдна.

Жената ми показа с ръка да изляза, а аз пак кимнах, за да й благодаря.

— А вие как ще се оправите сама? — попитах аз.

Ала тя бе затворила още преди да съм си задал докрай въпроса. Загледах как пак слага райберите и резетата.

Уличката бе толкова тясна, че по нея не можеше да мине кола, но водеше към друга, която вече беше по-широка. Доколкото можех да преценя, щеше да ме отведе по-надалечко от разбунтувалата се тълпа, затова и тръгнах по нея. Не след дълго се озовах на малък непавиран паркинг зад нисък жилищен блок. Все още бях близо до размириците — чувах сирените, свирките и виковете, но на улицата нямаше жива душа. Вдигнах глава и видях по балконите неколцина души, които гледаха към улицата, откъдето бях избягал, на мен обаче не ми обръщаха никакво внимание. Мернах телефонна будка и си помислих дали да не звънна на някого и да помоля за помощ, но нямаше на кого да се обадя. Никой таксиметров шофьор не би и припарил в тази част на града, а тук вече имаше предостатъчно ченгета: много ми помогнаха, няма що! Хрумна ми да звънна на Мер в телевизия „Стар“, но нали съм си горд, само при мисълта ме побиха тръпки. Реших, че най-добрият път за отстъпление е най-близката спирка на метрото, където да избягам под земята.

Планът ми щеше да е добър при нормални обстоятелства — макар че при нормални обстоятелства нямаше да се озова тук.

Но не бе от най-умните по време на метеж, в лондонския Ийст Енд.

Докато вървях по криволичещите улички между жилищните блокове — на една табела пишеше, че това тук е Кризуел Естейт

19

, което ми се видя малко помпозно за такова гето, на Кризуел сигурно и през ум не му е минавало, че името му ще се кипри тук — ме налягаше все по-голяма тревога. Улиците бяха необичайно тихи и безлюдни, а това идваше да подскаже, че мълвата за сблъсъците бързо се е разпространила и който има и капчица ум в главата си, не мърда от къщи.

И което беше по-лошо, малкото лица, които виждах, не изглеждаха никак гостоприемни. Май бях излязъл от азиатския квартал и се бях озовал в съвсем истински коптори за бели. Видях по стените няколко графити със свастики, както и един-два надписа „ТУЛИЙ НАД ВСИЧКО“. В началото се изненадах, че бели и азиатци живеят толкова близо едни от друго — в Лос Анджелис има нещо като необявени демилитаризирани зони, наричани магистрали и служещи за вододел между различните етнически анклави — после обаче се сетих, че вероятно тъкмо с тази физическа близост се обяснява и високата степен на напрежение. При всички положения не ми олекна кой знае колко, задето съм се озовал сред „свои“.

Ускорих малко крачка, но тъй като не знаех накъде вървя, това не ми помогна особено. Кварталът сякаш нямаше край — срещаха се карти, на които бяха написани имената на отделните сгради, никъде обаче не бе посочено как да

се измъкнеш

оттук. Дума да няма, рано или късно все щях да изляза на някоя главна улица, но когато двамина не особено щастливи наглед младежи започнаха да вървят на петдесетина метра след мен, реших, че е за предпочитане това да стане рано, а не късно.

Опитах се да не губя самообладание, но ми беше трудно да си наложа да не поглеждам непрекъснато през рамо. Особено след като установих, че а съм се обърнал, а съм видял поредния хлапак, присъединил се към тумбата, която ме следваше на все по-малко разстояние. Не знам дали бяха скинари, но със сигурност не продаваха лимонада. Вече бяха петима, когато чух точно отпред тътена на уличното движение. Реших, че ако ме сполети най-лошото, ще изтичам насред шосето и ще вдигна скандал. Казах си, че няма смисъл повече да се правя на голям непукист, и се затичах по пътя, който свърна наляво, покрай една по-висока жилищна сграда. Не след дълго видях край на квартала и шосето с увисналия над него смог.

Лошата новина бе, че между мен и свободен Лондон се възправяше триметрова мрежа с бодлива тел по горния край. Сега вече знаех как са се чувствали клетите жители на Източен Берлин от времето на Стената.