Глутница ангели

— Наистина ли се казвате Смайт, или използвате името само когато се регистрирате по хотелите? — пошегувах се аз.

— За мезе ли ме взимаш? — сопна се жената.

— Моля?

Видях как очите на Ума се разширяват и тя ми клати глава.

— Защото последният тиквеник, който се опита да ме взима на мезе, си окичи ташаците на челото. Лично на мен не ми харесват особено между краката, но бог ми е свидетел, още по-грозни са, когато ти цъфнат между очите.

Разбрах, че съм попрекалил.

— Ясно — рекох.

Край на шегичките с името й. Нямаше да я взимам на мезе, за каквото и мезе да ставаше дума. Изобщо нямаше да отварям дума за мезета — за всеки случай. Ако, не дай си боже, заговореха за разни майтапи и мезета, каквито има, да речем, в „Мънкис“25 щях да си мълча като гроб.

(Между другото, преди години, още в апогея на славата си, по времето на „Солникови и Пиперкови“, трябваше да участвам в една от сериите на „Мънкис“. Беше в годините, когато телевизионните станции се надпреварваха да налагат невръстните си звезди от сериалите и като певци в стил Дейвид Касиди26

и Боби Шърман27 и „Братя Брейди“28

. Уредиха ме да изпея няколко такта от последния хит на Бойс и Харт29 и да походя със странната походка на членовете на състава „Мънкис“ от сериала, но ме спипаха как се домогвам да опипам една блондинка — парче и половина — която се мотаеше около снимачната площадка. Оказа се, че била само на петнайсет години и още по-ужасно, че се падала племенница на продуцента и била хлътнала до уши по онзи келеш Доленц30

. Изритаха ме като мръсно псе и така моята певческа кариера приключи още преди да е започнала. „О, всички скръбни слова, изричани от уста, от перо написани…“)

Портиерът на „Савой“ също не беше в див възторг от автомобила, наречен „Мини“. Останах с впечатлението, че не вижда всеки божи ден гости на хотела, които слизат от такова чудо. Зяпаше ни с неприкрито възмущение, докато ние тримата стояхме и го обсъждахме, въпреки че може би беше притеснен не от колата, а от Шобан. Един дявол знае какво щеше да каже тя за неговите ташаци.

Преди да се изнеса от хотела, се опитах да се свържа с Джун Ханоувър, но я нямаше в службата, а вкъщи ми отговори телефонният секретар. Някакъв мъжки глас — сигурно на Тери — си издекламира съобщението. Казах на секретаря, че съм решил да замина за няколко дни в провинцията, да се полюбувам на гледката. Което, общо взето, си беше вярно, ако не броим любуването. Обещах на Джун, че ще я потърся, преди да напусна окончателно страната. Благодарих й за множеството добрини, които ми е сторила. Беше редно да звънна и на агентката си, но ме достраша. Сърце не ми даваше да излъжа Кендъл — тя надушваше от сто километра кога се опитвам да я баламосвам. Лъжите и агентите обикновено вървят ръка за ръка, както любовта и бракът, особено пък бракът в холивудски стил, но Кендъл беше друго нещо — трудно ще я преметнеш. И така, самовнуших си, че ще й се обадя след ден-два, когато нещата се поуталожат.

Не че имах някаква представа какво ми предстои.

Предната вечер, докато разговаряхме в ресторанта, Ума не спомена почти нищо за намеренията си и какво иска или очаква от мен. Каза ми, че Тулий се опитва да възкреси тук, в Англия, Черния орден на Химлер и че членовете на организацията са насочили усилията си към това да изградят база за свръхестествена сила, както и да увеличат физическата и икономическата си мощ. Обясни ми, че смятала да противодейства на окултните усилия на Тулий с нещо като изпреварващ отбранителен удар. Първата й стъпка била да потърси помощ от свръхестествените сили.

— Какво точно имате предвид, когато казвате „свръхестествени“? — поинтересувах се аз.

— Думата е съвсем простичка, господин Бърнс. Какво точно не разбирате?

— Ами… както вече ви споменах, съм виждал някои неща, доста странни

неща. Гледам на света непредубедено. В смисъл, че навремето минавах под стълби и отворени чадъри вътре в къщата, без да ми мигне окото. Пет пари не давах. Но след като изживях някои неща, съм малко по-предпазлив. Преобърна ли солница, ме избива студена пот. И съм много внимателен с огледалата.

— Разумно е да живеете така. Ако се счупят, огледалата са твърде опасни.

— Наистина ли? — прошепнах аз. — И защо?

— Бихте могли да се порежете — отвърна Ума и прихна, нещо, което не бе в неин стил.

Шобан също реши, че е много остроумно.

— Точно така — казах аз изчервен и изчаках да си възвърна нормалния цвят на лицето.

Шобан караше, а аз от немай-къде се бях настанил на мястото на мъртвеца, до нея — въпреки че тя ме насърчи донемайкъде радушно („Има предостатъчно място за такъв дребен мухльо като теб!“), отказах най-категорично да се гъна на задната седалка. Със своите метър седемдесет и пет и половина (важен е всеки милиметър!) никога няма да играя главната роля в биографичен филм за Майкъл Джордан, но пак нямаше да се сместя отзад, без да си кача коленете на ушите. Като в онзи стар виц: ако можех да го направя, нямаше да мърдам от къщи.

— Затегни си проклетия колан! — нареди ми Шобан, когато потеглихме от парадния вход на хотела.