Глутница ангели

Подчиних се на бърза ръка.

— Не знаех, че си толкова загрижена за мен.

— Загрижена съм, то оставаше да не съм! Ако си фраснеш кухата глава в предното стъкло, кой ще чисти, нали пак аз!

Подкарахме на изток по Странд, без да продумваме. Докато лъкатушехме по уличките, се полюбувах на купола на катедралата „Свети Павел“, после отново й се порадвах, когато излязохме при Тауър. Харесвам моста при Тауър. Знам, че не е чак толкова стар, но пак ми се струва внушителен. Колчем го погледна, все се сещам за онези будали от Аризона, които купили Лондонския мост31

, без да подозират, че британците ще си построят нов.

— Може ли да минем по него? — попитах аз.

— Ама ти какво, да не мислиш, че си тръгнал да разглеждаш забележителностите? — сопна се Шобан. — Тая кола прилича ли ти на двуетажен, боядисан в червено автобус? Божичко, още малко, и ще помолиш да те закарам на аудиенция при Кралицата.

— Хмм — нацупих се аз.

— Можем да прекосим реката и по този път, нали? — намеси се и Ума.

— През тунела е по-бързо.

— Според мен можем да се забавим две-три минути — каза й Ума.

— Дрън-дрън. Само това оставаше — да идем да зяпаме и смяната на караула. Това тук да не е лунапарк! — изпъшка Шобан.

Но въпреки това зави по моста, така че бях щастлив.

Мълчахме си, докато криволичехме по натоварените, доста занемарени улици на Южен Лондон. В южната си част Темза определено не е най-красивата гледка. По едно време Шобан включи радиото, но не намери нищо, което да й харесва, и пак го изключи с ругатня.

— „Ю Ту“ ли търсиш? — попитах я.

Това бе единственият ирландски състав, за който се сещах.

— Какъв „Ю Ту“ бе, мой човек? Ти коя година си раждан?

Не ми се обясняваше коя година съм раждан и реших да прекратя опитите да водя някакъв разговор. Шобан си затананика тихичко и макар да бях изненадан какъв хубав глас има, си казах, че е по-добре да не се обаждам.

Свърнахме към отбивката за магистралата и аз си помислих, че е време да попитам къде точно отиваме.

— Това е шосе, а не магистрала, тъпчо такъв — поправи ме тактично Шобан.

— Шобан! — въздъхна Ума.

Червенокоската изцъка, но не каза нищо повече.

— Е? — подканих аз отново.

— Нека първо ви попитам нещо — подхвана Ума. Наведе се напред и опря брадичка о облегалката ми. — Защо досега зададохте толкова малко въпроси? Бяхте смайващо пасивен, дори някак примирен.

— Това изненадва ли ви?

— По-скоро ми стана любопитно. Не очаквах от една холивудска знаменитост подобно поведение.

— Е, не съм от класическите знаменитости, дето се препичат по плажовете на Малибу. Поне в последно време.

— Значи не те свърта и ден на плажа, а? — изсъска Шобан, но не се стърпя и ми се усмихна.

Погледнах белезникавата й кожа, с която тя приличаше на гол охлюв.

— Както гледам, и ти не си кандидатка за титлата Мис Редондо Бийч.

— О, не си ме виждал по бански!

Огледах я хубавичко и успях някак да не направя кисела физиономия. Хрумнаха ми доста отговори, но се страхувах да изрека който и да е от тях.

— Наистина съм загубил много.

— Хич и не се съмнявай.

— Господин Бърнс! — намеси се пак Ума.

— Да!

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Дали не е време да ми викате Марти?

— Благодаря ви, Марти. Но още чакам отговора.

— Знам — рекох й.

Всъщност и самият аз бях изненадан колко лесно съм склонил да тръгна на тази мистериозна обиколка. Ала още от мига, когато запокитих бутилката по главата на онзи скинар в бакалията, изпитах чувството, че вече нямам власт над хода на събитията и че ме носи невидима приливна вълна с неизвестни последици. Не че не можех да се преборя с тази вълна, можех, и още как, само че не исках по причини, които не ми бяха съвсем ясни и които не бях в състояние да изразя. Тук си казваха думата и онези странни страховити сънища, макар и да не знаех каква точно роля играят те. Знаех само, че за мен заплахата в тях е съвсем реална, съвсем осезаема. Страхувах се, че е по-опасно да не им обръщам внимание, отколкото да се изправя лице в лице с тях. Пък било то и по косвен път. Обясних го на Ума.

— Просто го чувствам — рекох й. Изложих й нещата съвсем накратко. — Ти никога ли не постъпваш както ти подсказва инстинктът?

— Правя го непрекъснато

 — усмихна се тя. — Викам му механизъм за оцеляване.

Кимнах.

— Та къде все пак

отиваме?

— Кентърбъри — отвърна Ума.

— Като в приказките?

— Моля? А, да, сигурно. Можем да го наречем дори нещо като поклонение, защото крайната ни цел е катедралата. Но първо трябва да се отбием до Ашфорд. По път ни е. Ще вземем един човек.

— Още един пътник? В тази

кола?

— Поклонниците не се славят като пристрастени към удобствата. И доколкото разбрах, човекът не е едър.

— Доколкото си разбрала ли?

— Всъщност не го познавам. Но ме увериха, че имал невероятни способности и умения. И бил отдаден на нашата кауза.

Инстинктите настрана, цялата тази работа започваше да ми звучи доста налудничаво. Опитах се да не се издавам с тона си.

— Ума, помня какво казах, но може би сега му е времето да ми обясниш малко по-подробно за какво става въпрос. Стига да не възразяваш.