Глутница ангели

Баба Дюти беше целият в кръв. Счупеното стъкло се бе посипало върху него, но колкото и да е невероятно, куршумите не го бяха засегнали. Държеше се за врата, за да спре кръвта, която още течеше, ала бе смазан най-вече от състоянието на своя любим форд. Нямаше и сантиметър по него, който да не е пострадал.

— Край, това беше с хубавата ми количка, не става и за вторични суровини! — поклати той глава.

— Вие от дума не разбирате ли! Трябва да се махаме оттук! — повтори Шобан и грабна от багажника един от саковете.

Детелината и съседните улици се бяха превърнали в паркинг. Вече се чуваше писъкът на полицейските сирени, хората още тичаха, за да избягат от мястото, където ТИР-ът и микробусът горяха, и се вайкаха за потрошените си коли. Осъзнах, че сме на някакви си двайсетина метра от пожара и още не се знае дали ТИР-ът няма да се взриви. Никой не можеше да каже колко бензин има в резервоара му.

Като гледахме да не бием на очи, което въпреки окървавените, високоволтажни дрехи на Баба Дюти не бе чак толкова трудно в цялата олелия, прекосихме улицата и продължихме нататък, предвождани от Шобан, която бе прегърнала през рамо Ума, за да я предпазва. Свидетелите безспорно щяха да посочат жълтия форд и полицията щеше да установи, че той е на Баба Дюти, но сега нямахме време да се притесняваме за това. Трябваше да се ометем оттук, докато ченгетата не са дошли и не са почнали да разпитват.

Завихме зад ъгъла и вървяхме почти до следващата пресечка в бедняшкия квартал, откъдето мястото на злополуката вече не се виждаше, когато Баба Дюти внезапно се свлече.

Допреди миг бе стоял до мен, а ето че сега се бе проснал на мръсния тротоар и някъде от средата на гърба му бликаше кръв.

Две секунди и три изстрела по-късно Шобан също се строполи.

Паху стоеше като попарен, аз обаче се спуснах към Ума, повалих я на земята и я блъснах към най-близкия вход. Чух от другия тротоар крясък, после отново заваляха куршуми. Точно над главата ми се счупи прозорец, тухлите на сградата, към която се търкаляхме, започнаха са се сипят на парченца точно отляво. За миг се спусна тишина и чух как кръвта на Баба Дюти шурти и се стича върху твърдия бетон. Паху бе паднал до него.

Понадигнах глава и видях двама в черно, които вървяха бързо към нас. Единият държеше картечница със снайперистки мерник, другият — полуавтоматичен пистолет. По улицата се зададе кола, която поспря при вида на касапницата, а не биваше. Мъжът с пистолета изстреля през прозореца откъм страната на шофьора порой от куршуми. Колата одраска два спрени автомобила и спря.

Двамата убийци пак се обърнаха към нас, но вече бяха допуснали грешката. Шобан беше скочиха на крака. И аз не знам на кое тайно място ги е крила, но сега държеше два револвера и насочила ги към онези типове, тичаше презглава към тях. Крещеше колкото глас има и без да спира, стреляше и с двата револвера.

Тази шантавелка боравеше еднакво добре и дясната, и с лявата ръка.

Снайперистът се свлече на мига. Видях как един куршум го улучва в корема, други два — в слабините, а четвърти — фатален, в гръкляна. Оръжието отхвръкна във въздуха.

Съучастникът му запази самообладание и започна отново да стреля, като тичаше право към Шобан. Видях как я улучва в лявото бедро, това обаче почти не я забави. Револверът в лявата й ръка беше празен и тя го метна, ала продължи да стреля с оръжието в дясната. Беше улучена и в тялото, но само се завъртя, възвърна си равновесието и изпразни пълнителя.

Нямаше милост.

Изстреля няколко куршума право в гърдите на убиеца от Тулий. Видях как от гърдите и гърба му бликват гейзерчета кръв. Той направи по инерция още две-три крачки, но Шобан се погрижи да спре завинаги. Лявото му око отиде с първия изстрел, зъбите — с втория, целият горен край на черепа му — със следващите три.

Шобан пъхна нов пълнител и продължи да стреля по мъжа, макар че той според мен отдавна вече беше труп. След като изпразни и втория пълнител, ирландката зарита убиеца по главата, станала на пихтия, и аз извърнах поглед.

— Марти! — повика ме с тих гласец Ума.

Погледнах надолу и видях, че още лежа върху нея. И аз не знам как още не я бях удушил.

— Добре ли си? — попитах я и се претърколих.

Тя кимна и си пое дълбоко въздух.

— Баба Дюти — пророни Ума.

Паху се беше изправил на колене — още изглеждаше зашеметен. Стори ми се, че се опипва за дупки от куршуми и не може да повярва, че не е ранен. Ума се надвеси над Баба Дюти.

Хунган още дишаше, но според мен вече издъхваше. Не изглеждаше толкова зле, както онова приятелче, което Шобан беше очистила, но върху гърдите му зееше дупка, през която — колкото и неприятно да ми е да говоря за това — ми се стори, че зървам жизнени органи. Едрият негър беше улучен и в огромния корем и беше плувнал в кръв.

— О, не — проплака Ума.

Докосна съвсем леко с длан тъмната буза на Баба Дюти. Той отвори очи. Едвам си поемаше дъх. Кръвта продължаваше да тече от раните му и явно но му оставаше много.

— Ма-а… Ма-а-а… — изграчи мъжът.