Глутница ангели

Бях изумен, че дори се опитва да говори. Ума се надвеси над него, хвана го за ръката и допря ухо до устните му. Видях как се напряга, за да разбере какво се мъчи да й каже.

— Марти — рече индийката и ме погледна. — Струва ми се, че те вика.

Коленичих до него. Огледах се набързо — божичко, ченгетата щяха да дойдат всеки момент — сетне отпуснах глава до неговата.

— Баба Дюти — прошепнах.

— Ма-а… Ма-а-а…

— Аз съм, Марти — потвърдих, но не съм сигурен, че ме е разбрал.

Затвори очи и аз си помислих, че никога вече не ще ги отвори. Но ето че Баба Дюти го направи. После прокара розов език по устните си. Извърна глава и ме погледна право в очите.

— Повелителят Карфур — каза ми Баба Дюти.

— Моля?

И аз не знам откъде е намерил сили, но дръпна длан от ръката на Ума и се пресегна към мен. Притисна я към челото ми. Усетих потта и кръвта, студа, който не след дълго щеше да го погълне веднъж завинаги.

— Повелителят Карфур — простена той отново.

Ръката му върху челото ми потрепери и изведнъж ми стана много студено.

Почувствах смъртта му.

Той беше издъхнал.

16.

— За какво си мислиш? — рекох аз на Ума.

— Ох, хич и не питай.

Седеше срещу мен в експреса за Лондон и барабанеше притеснено с пръсти по мръсното стъкло. Двигателят на влака бучеше, но макар че трябваше да сме потеглили преди цели петнайсет минути, по нищо не личеше, че скоро ще тръгваме. Кръстосал ръце, Паху седеше до мен и току местеше очи от перона зад прозореца към тясната пътека между седалките в общия вагон. Забелязах, че лявото му око играе.

Мястото до Ума беше празно. Шобан трябваше да седи там и да ръси обиди по мой адрес. Отсъствието й се усещаше остро.

— Ще се появи в Лондон — опитах се да успокоя другите и си погледнах за кой ли път часовника. — И тя знаеше, че вероятно ще стане така. Минали са само няколко часа, а проблемите й сигурно се нуждаят от повечко внимание.

— Знам — отвърна Ума.

— Когато се разделихме, ми се стори, че е добре. А на вас? — попита Паху.

Дребосъкът ме изгледа мръснишки и аз кимнах. Ума забарабани още по-бързо, в ритъма на тангото, после на салсата.

— В смисъл че тези нейни приятели знаят какво да правят, нали така? Сигурно имат лекар.

— Притеснявам се, че няма да й се израдват особено — сподели Ума. — Напуснала е организацията с… с гръм и трясък.

— Но при тези обстоятелства все ще й помогнат. Самата тя ми е казвала, че станеш ли веднъж член на организацията, никога не можеш да я напуснеш.

Ума като че ли кимна. Седяхме още пет минути, без да промълвим, докато влакът не се разклати и не потегли. След няколко метра пак спря, отново се разклати и тръгна. Направи го още три пъти, докато излезе от гарата. От резките движения гърбът отново ме заболя.

— При всички положения ще си пътуваме до Лондон мирно и кротко — отбелязах аз. — Можем през целия път да си тананикаме парчета на „Ю Ту“.

— И дума да не става, леке такова — излая зад мен глас с ирландски акцент.

Шобан седна с трясък на свободното място — изглеждаше така, сякаш я бяха въртели на шиш. Ухили се и сложи ръка върху дланта на Ума.

— Май е време да поговорим за по-високо заплащане — я на какви опасности се излагам! — рече тя.

На нас с Ума никак не ни се искаше да оставяме окървавеното тяло на Баба Дюти насред тротоара, но нямахме избор. Шобан се върна, накуцвайки, при нас. Раната върху бедрото й беше грозна гледка, но ирландката беше извадила късмет: вторият куршум само я беше одраскал по хълбока, а третият, улучил я в ръката над китката, не беше засегнал костта. Тази рана дори вече не кървеше. Но Шобан изглеждаше ужасно зле.

— Ставайте — изкрещя ни Шобан.

Не беше нужно да ми казва втори път, но Ума сякаш беше в някакъв друг свят: беше се вторачила в Баба Дюти и бе обхванала с ръце главата му. Цялата бе оцапана с кръвта му.

— По-чевръсто! Стига си се мотала, кучко! — извика отново Шобан.

Ума я погледна смутено, сякаш питаше: „Не виждам какво налага да употребяваш такъв език“. Отново чух сирените, в дъното на улицата се бе събрала малка групичка местни жители, които стояха на безопасно разстояние, но ни гледаха вторачено.

— Хайде да вдигаме гълъбите — подкани и Паху.

Колкото и да е странно, и той като Ума се бе отървал без една-едничка драскотина.

— Идвай! — каза Шобан и дръпна Ума за ръката.

Паху ни поведе към най-близкия ъгъл, по-далеч от тълпата зяпачи. Сигурно сме представлявали страхотна гледка: Шобан куцукаше и множеството й рани кървяха, Ума стъпваше като сомнамбул и бе цялата в кръвта на Баба Дюти (в онзи момент не го знаех, но и върху моето чело се червенеело голямо петно), а за капак с нас вървеше и дребничкият мръсен Паху с дрипите си в стил шейсетте години.

Истинско чудо е, че се измъкнахме на косъм.

Уж Шобан беше надупчена от куршумите, но това не й попречи да разбие първата кола, изпречила се пред погледите ни, и да я подкара. Не беше в състояние да шофира, но настоя тя да е зад волана. На никого от нас не му беше до препирни. И Енцо Ферари не можеше да й изтръгне волана след онова, което се беше случило, докато бе карал Баба Дюти.