Глутница ангели

Непрекъснато се намествах, а все ми беше неудобно. При злополуката с колата явно бяха пострадали вратът и горната част на гърба ми, цепеше ме и глава. Преди Шобан да заспи, й поисках хапче кодеин, но и то не помогна — продължих да усещам в слепоочията си тъпа болка, все едно ме удряше наточено махало. Никога не съм страдал от морска болест, сега обаче от клатушкането на влака ми се догади. По едно време дори си мислех, че ще повърна, та хукнах към тоалетната в дъното на вагона, но мразя да драйфам (кой ли обича?) и успях да се сдържа. Въпреки това приклекнах, от което ми поолекна на стомаха, ала докато си миех ръцете на малката мивка, усетих как отдясно в главата ме пронизва остра като леден шиш болка. Тръгна от слепоочието и стигна чак отзад до темето. Беше толкова силна, че се видях принуден да се вкопча отстрани за мивката, за да не се строполя. Тъкмо реших, че ми е поминало, когато болката отново ме прониза — този път в лявото слепоочие. Стигна през челото някъде между веждите. Сега вече наистина се свлякох на колене, ала и тази втора болка ме отпусна бързо. Изправих се, постоях известно време, притеснен, че пак ще ми прилошее; мислех си: инсулт. Но за мое облекчение ми нямаше нищо, главоболието започна да преминава. Наплисках си лицето със студена вода и се върнах при другите.

Пак не се чувствах особено добре, но пътуването мина без произшествия.

Четиримата седнахме на една от ъгловите маси в индийския ресторант на Ума при Уайтчапъл. Шобан беше с лице към вратата, но се наложи да седне малко настрани и да придърпа един празен стол, на който да вдигне ранения си крак. Изглеждаше по-бледа и от преди, ако това изобщо бе възможно, и в главата ми изникна една мелодийка на „Прокол Харум“. В заведението седеше същата тълпа — доколкото виждах, нямаше свободни маси — същият отегчен келнер тръсна пред мен студена бира „Кингфишър“, и то без да съм го молил. Донесе и чинии със студени закуски и задушено с кисело-сладък сос, на които ние се нахвърлихме като невидели.

— Още ли искаш да се опитаме да стигнем в Дуорфай Стейн? — попита Паху, както дъвчеше задушен кромид лук — грозна гледка, ще знаете!

— Не — отвърна Ума. — За какво да ходим без Баба Дюти?

— Клетата Алурд! — завайках се аз. — Другите, и те! Божичко, зарязахме ги да се оправят сами. Апартаментът сигурно гъмжи от ченгета.

— Алурд знае как да се погрижи за себе си — успокои ме Ума. — Тя е мамбо. Жрица — добави тя, докато не съм започнал да остроумнича. — Усетила е кога Баба Дюти е издъхнал.

Не попитах нищо.

— Защо не накараме нея да изпълни обреда в Дуорфай Стейн? — попита Паху.

— Тя не може. Не притежава уменията и познанията на Баба Дюти. Както всъщност и аз. Сигурна съм, Алурд ще се съгласи да дойде с нас в Дуорфай Стейн, но ще го направи просто от гордост, нещо, което не мога да допусна. И аз не бих се нагърбила с такава задача.

— Аз бих могъл да помогна — предложи Паху.

— Имаш ли опит със северните лей-линии?

— Всъщност не.

— Тогава няма смисъл. Знаеш го.

Дребосъкът се засегна.

— Я стига сте се правили на интересни — намесих се аз.

Ума ме погледна много предпазливо. Сигурно вече съжаляваше, че се е хванала с мен. Накрая повечето жени съжаляват. Иска ми се да направя нещо, за да не става така, но и аз нямам представа какво.

— Играеш ли Шекспир, Марти?

Аз прихнах.

— Нещо смешно ли казах?

— Аз да играя Шекспир? Сигурно ще се справя с Йорик, но толкоз.

— Защо?

— Защото съм телевизионен актьор. Семейните сериали и частните детективи са едно… мразя да чета Шекспир, камо ли пък да го играя.

— Аз съм… — Ума се вторачи някъде пред себе си. — Аз съм Джоана Лъмли.

— Моля? — не я разбрах аз.

— Паху е…

— Вик Рийвс — притече й се той на помощ и се ухили.

Ума вдигна вежди, но все пак кимна. Вече знаех накъде бие.

— Баба Дюти беше Ралф Ричардсън. Лорънс Оливие. Джон Гилгуд.

— А Дуорфай Стейн е Хамлет — казах аз.

— Правилно си разбрал. Макар че Макбет може би е по-подходящ за край на мисълта.

— Значи не можем да извършим обреда. И сега какво? Мислех, че трябва да стигнем последното средоточие, да предпазим лей-мрежата, преди Тулий да я е използвал за тъмните си дела.

— Според мен вече е късно. Струва ми се, че онези от Тулий предугаждат всяка наша стъпка. Това, че ни откриха и в Ливърпул, ме навежда на мисълта, че ще ни причакват и в Дуорфай Стейн. Този път е затворен.

— И сега какво? — попитах аз. — Те победиха, така ли? Баба Дюти умря за нищо?

— Не. Не са победили. Поне засега. Все пак в Кентърбъри и Тинтаджъл постигнахме нещо, Дуорфай Стейн бележи само временен застой.

— Доколкото разбирам, тази игра не може да завърши наравно — рекох аз.

— Не. Трябва да бъде или спечелена, или изгубена.

— И какво ще правим сега? — попита Паху.

Ума си пое дълбоко дъх, но не каза нищо. Погледна Шобан, която имаше вид на боксьор, когото са помлели от бой.

— Вероятно ще се наложи да потърсим своя Крал Лир — рече накрая индийката.