Глутница ангели

Ирландката побърза да увеличи разстоянието между нас и мястото, където бяхме извършили какви ли не престъпления. Намерихме в покрайнините на града търговски център с покрит обществен паркинг и спряхме в един тъмен ъгъл. Известно време седяхме в мълчание и чак сега си дадохме сметка какво се е случило. По едно време надуших миризмата. Сетих се, че съм я долавял още откакто сме се качили в колата, но просто не съм намирал сили да се занимавам с нея. Изведнъж осъзнах на какво ми мирише.

Автомобилът вонеше на кръв.

— Не можем да продължим с тази кола — казах аз.

— Я какъв Шерлок Холмс си ни бил! — излая Шобан.

— По-спокойно! — намеси се Ума и се пресегна, за да докосне своята телохранителка и да я поуспокои, но още преди да я е помилвала, се сети за раните. Отпусна длан върху скута си. — По-спокойно! Трябва да помислим.

Ума като че ли си беше възвърнала самообладанието и това ми подейства донемайкъде успокоително.

— Трябва да се измъкнем оттук — даде своя принос и Паху. — Да се омитаме от този проклет Ливърпул.

— А, не — отсече Ума. — Не и с тази кола. В полицията вече знаят, че е открадната. Излагаме се на опасност. А и Шобан трябва да иде на лекар.

— Нищо ми няма — възрази ирландката, ала не особено убедено.

— Недей да се инатиш. Но наистина не можем да отидем в болница.

— Дали да не се върнем във вуду палатите? — предложи Наху.

— Ченгетата ще нахълтат там всеки момент — рече Шобан.

— И не само това — намесих се и аз. — Онези от Тулий сигурно вече знаят, че сме били там. Вероятно са ни проследили, докато сме излизали от квартала — как иначе са щели да ни устроят засадата? Още от Кентърбъри са една крачка пред нас. Макар че умът ми не го побира как го постигат.

— Съгласна съм — каза Ума.

— Ох, до гуша ми дойде от вашите дрънканици — тросна се Шобан, стиснала крака си. — Можем да направим само едно.

Тъй като само Паху не бе оплескан с кръв, пратихме него да напазарува. Той се върна с анцузи и за тримата — не бяха от най-красивите, затова пък при тези обстоятелства щяха да ни свършат чудесна работа. Донесе и дезинфекционен препарат и бинт, с които да превържем Шобан, както и хартиени салфетки и бутилка вода, та ние с Ума да се поизмием и да можем да се появим пред хората. Зарязахме колата и макар Шобан да куцаше лошо, криво-ляво успяхме да спрем кръвта от раните й. Предложих й да се облегне на мен, тя обаче само се изсмя.

— За нищо на света, дори и да ми бяха откъснали проклетия крак!

Обади се от телефонен автомат в търговския център. Набра номера и каза една-единствена дума. Кимна и затвори. После набра втори номер.

Другарите й от ИРА се съгласиха да й помогнат, ние обаче не можехме да отидем с нея. От минута на минута Шобан изглеждаше все по-бледа и изнемощяла и Ума не искаше да я оставя сама, но ирландката рече и отсече:

— Не. Нямате работа при тези хора.

Оставихме я на една автобусна спирка, след като се разбрахме, че по-късно ще се срещнем на гарата в Ливърпул. Уточнихме, че ако не успее да дойде, Шобан ще ни търси в индийското ресторантче на Ума в Лондон. Когато може. Ирландката се качи на автобуса и дори не се обърна да ни погледне. Видях през прозореца как върви по пътеката между седалките, те обаче бяха заети. Шобан се наведе към някакъв тип със зализана назад коса и кожено яке. Прошепна му нещо на ухото и той скочи като ужилен — все едно е седял на плъх. Шобан се настани на освободеното място. Автобусът потегли.

— Не се притеснявайте, ще се оправи — казах аз на другите.

Почти не говорехме, докато пътувахме към Лондон. Общият вагон не бе най-подходящото място да обсъждаме важни неща, макар че, мен ако питате, всички бяхме потресени от случилото се и не ни беше до приказки. Шобан потвърди, че е добре, макар и да призна, че това вероятно се дължи на наистина конската доза лекарства, с които са я натъпкали. Приятелите й от ИРА намерили лекар, който да прегледа и промие множеството й рани. Оказало се, че дори раната в крака не била сериозна, макар че и при най-малкото движение Шобан се смръщваше — значи дозата не беше чак толкова конска — и единствения път, когато стана да отиде до тоалетната, накуцваше силно.

По едно време Паху и Шобан задремаха, а ние с Ума продължихме да гледаме през прозореца скучния пейзаж, профучаващ покрай нас. Стори ми се, че през последните двайсет и четири часа Ума се е състарила видимо: лъскавата и медна кожа беше помръкнала, прелестните и изваяни скули се бяха смъкнали. Тя усети, че съм се вторачил в нея.

— Какво има? — попита ме. — Какво?

Само поклатих глава — уж че съжалявам. Не виждах какво мога да й кажа.