Гонитбата на Шута

— Трябва да говоря с генералите си незабавно. Копривке, събери своите Умели и известете всички външни постове където са поставени. Обясни им колкото може по-добре „замъгляването“ и им кажи да са нащрек за всяко странно прилагане на Умението… стига наистина да са го прилагали такова, каквото го познаваме ние. Ще пратим пощенски птици до по-малките гранични постове. Майко, познаваш библиотекарите ни почти толкова добре, колкото и писарите ни. Нареди им да издирят всички карти или схеми, каквито можем да имаме за далечните южни земи, и да потърсят този град Клерес. Все едно колко стара е картата. Легендата за Белия пророк е много стара. Едва ли градът на произхода ѝ се е преместил. Искам да знам най-вероятните им маршрути, пристанища, в които биха могли да отидат, всякаква информация, която може да намерят.

— Елиания ще ми помогне. Познава библиотеките не по-зле от мен.

Смътната идея, промъкнала се в ума ми, се прояви.

— Уеб! — казах изведнъж.

Всички се обърнаха към мен.

— Това, което замъглява ума на човек, би могло да остави животните незасегнати. Да помолим Уеб да прати вест до селищата на Старата кръв, да попита дали някои от зверовете партньори са забелязали отряд войници и хора на бели коне. Обвързаните с хищни или лешоядни птици може да се окажат най-добрата ни надежда. Такива птици виждат от голямо разстояние, а лешоядните птици често забелязват войници. Много добре са се научили, че войниците в поход може да означават битки, а битките означават мъртва плът.

Кетрикен повдигна вежди, после каза тихо:

— Умно. Да. Уеб замина преди ден за Беарния. Враната го е навестила и сподели, че си е намерила спътник. Искаше да остане и да се сбогува с теб, но не можа. Над Беарния редовно виждат дракон, вероятно се е заселил там. Уеб отива, за да обсъди с херцогинята и херцога как най-добре да се справят с това. Хората на Беарния не се радват на идеята да даряват животни, за да утоляват глада на дракон, но това може да се окаже най-разумният курс. Надеждата е, че Уеб ще може да поговори с дракона и да го убеди да приеме каквото му се предлага, вместо да граби от най-добрата им стока. — Въздъхна. — В какво време живеем! Не изгарям от желание да го повикам да се върне, но предполагам, че се налага. Проблемът е твърде деликатен, за да го поверим на някой друг.

Кимнах. Още едно забавяне, докато Пчеличка и Шайн се отдалечаваха все повече от нас. Хрумна ми нова идея.

— Любезен Бресинга. Беше тук за Зимния празник. Изпрати ми бележка с предложение да ми бъде в услуга по всякакъв възможен начин.

— Ама разбира се! — Предан се усмихна и усетих задоволството му, че съм запомнил приятеля му. — Любезен има много приятели сред Старата кръв. Може да го оповести по-бързо, отколкото пратеник би могъл да намери Уеб.

— Въпреки че става дума за дъщеря ми, все пак се налага да се замисля. Искаме ли да разпространим на длъж и шир новината, че сме имали невидени нашественици в Бък?

Кетрикен наруши мълчанието.

— Познавам Любезен добре. Изобщо не съм забравила, че като момче той въвлече Предан в опасност, дори опасност да загуби живота си, но също така всички си спомняме заплахата, под която беше Любезен. През годините оттогава той се доказа като верен приятел на сина ми и доблестен носител на Старата кръв. Вярвам в неговата интелигентност. Нека аз да говоря с него. Ще му кажа да е внимателен до кого отиват съобщенията. И трябва да им кажем само, че търсим отряд мъже на коне, шейни и хора, облечени в бели кожи. Но аз съм склонна да го разпространим. Колкото повече очи гледат, толкова по-добра е възможността някой да види нещо.

— А понякога хората виждат каквото им се каже, че може да видят. Предпазливостта е изборът ми засега. — Думите на краля бяха окончателни. Сърцето ми малко се сви, въпреки че разбирах благоразумието в думите му.

Предан вече беше до вратата. Копривка бе по петите му и усетих потока отпратени с Умението заповеди, щом се зае със задачата си. Покорен на молбата ѝ, не се опитах да разширя усета си за Умението, за да разбера какво прави. Не исках да я разсея, като ѝ досаждам. Кетрикен отиде до вратата последна. Спря и поклати тъжно глава на Сенч.

— Трябва да ни вярваш повече. — После излезе, затвори тихо вратата и ни остави двамата убийци сами.

Стари навици. Щом останахме сами, и двамата се върнахме към себе си. Лорд Сенч и принц Фицрицарин изчезнаха и двамата мъже, които дълго време бяха вършили тихата работа за кралското правосъдие, се спогледаха. Никой от двама ни не изрече нито дума, докато не чухме стъпките им да затихват в коридора. Пристъпих до вратата и се вслушах още за миг. След това кимнах.

— Какво още? — попита Сенч след кратко мълчание.

Не виждах смисъл да увъртам повече.

— Аш съживи Шута, като му даде драконова кръв.

— Какво? — попита Сенч намръщено.

Не казах нищо повече. Беше ме чул.

След малко той изсумтя тихо.

— Аш си позволява твърде много понякога. Е, и какво му направи това?

Искаше ми се да го попитам какво е очаквал да му направи. Вместо това казах: