Град на изгубени души

не го направиш, нищо няма да ме спре да те призовавам отново и отново, след като вече

знам, че не можеш да ме убиеш. Представи си го като непрекъснато да натискам входния ти

звънец на Небето.

Колкото и да беше невероятно, Разиел като че ли се засмя.

Упорит си. Истински воин на своя народ, също като онзи, чието име носиш, Симон

Макавей*. И както той дал всичко за своя брат Джонатан, така и ти си готов на всичко за

своя Джонатан. Или не си?

* Симон Макавей е един от петимата братя Макавей, които извоюват независимостта на

Юдея от Рим; през 142 г. пр.н.е. става първият владетел от династията на Хасмонеите. —

Бел. прев.

— Не става въпрос само за него — отвърна Саймън, леко замаян. — Но да, ще ти дам

каквото поискаш.

И ако изпълня искането ти, ще се закълнеш ли никога повече да не ми досаждаш?

— Не мисля, че това ще е проблем.

Много добре. Ще ти кажа какво искам в замяна. Този богохулен знак на челото ти. Искам да

ти бъде отнет, защото никога не ти се е полагало да го носиш.

— Аз… ако ми вземеш знака, ще можеш да ме убиеш — каза Саймън. — Нали той е

единственото, което стои между мен и небесния ти гняв?

Ангелът се замисли за миг.

Ще се закълна да не те наранявам. Независимо дали носиш знака или не.

Саймън се подвоуми и лицето на Разиел придоби буреносно изражение.

Няма по-свещен обет от този на един небесен ангел. Нима дръзваш да се съмняваш в мен,

долноземецо?

— Аз… — Саймън се поколеба в продължение на един мъчителен миг. Пред очите му се

заредиха образи: Клеъри, изправила се на пръсти, докато притискаше върха на стилито в

челото му; първият път, когато бе видял знака в действие и се бе почувствал като проводник

на мълния, чиста енергия, преминала през него със смъртоносна сила. Беше проклятие,

което го ужасяваше и го превръщаше в обект на желание и страх. Той го ненавиждаше, ала

сега, когато бе изправен пред необходимостта да се откаже от него, разбра, че то го прави

специален…

Преглътна мъчително.

— Добре. Да. Съгласен съм.

Ангелът се усмихна и усмивката му беше ужасяваща, като да погледнеш право в слънцето.

Тогава се заклевам да не те нараня, Саймън Макавей.

— Люис — поправи го Саймън. — Фамилията ми е Люис.

Но носиш кръвта и вярата на Макавеите. Казват, че Макавеите били белязани от Божията

десница. При всички случаи си воин на Небето, дневни вампире, независимо дали ти харесва

или не.

Ангелът се раздвижи. Очите на Саймън се насълзиха, защото Разиел сякаш придърпа

небесния свод към себе си като кърпа, във водовъртеж от черно, сребристо и облачно—

бяло. Въздухът около него потрепери. Нещо проблесна над главата му, като искрица,

отхвръкнала от желязо, и някакъв предмет тупна върху пясъка и камъните до Саймън с

металическо дрънчене.

Беше меч, при това съвсем обикновен наглед — очукан, стар меч от желязо, с почерняла

дръжка. Ръбовете му бяха нащърбени, сякаш проядени от киселина, ала върхът му бе остър.

Приличаше на нещо, намерено при археологически разкопки, което все още не бе почистено

както трябва.

Ангелът продължи:

Веднъж, когато бе близо до Йерихон, Исус Навиев вдигна поглед и видя пред себе си мъж с

гол меч в ръка. Исус се приближи и попита: „Ти един от нас ли си или си от нашите

врагове?” Мъжът отговори: „Нито едното, нито другото, но като предводител на Божието

войнство, ето ме тук.”

Саймън погледна към невзрачния предмет в краката си.

— И това е същият меч?

Това е мечът на Архангел Михаил, който предвожда Небесните армии. Надарен е със силата

на небесния огън. Пронижете врага си с него и той ще изгори злото от тялото му. Ако у врага

ви има повече злина, отколкото добро, ако принадлежи повече на Пъкъла, отколкото на Рая,

мечът ще изпепели и живота му. Със сигурност ще разкъса връзката му с приятеля ви… и не

може да нарани и двамата едновременно.

Саймън се наведе да вземе оръжието и сякаш го прониза електричество — то мина през

дланта му, нагоре през ръката и стигна до неподвижното му сърце. Инстинктивно, той

вдигна меча нависоко и облаците над главата му се разпръснаха за миг, пропускайки лъч

светлина, който докосна мътното желязо и го накара да запее.

Ангелът го погледна със студени очи.

Името му не може да бъде изречено от жалкия ти човешки език. Наричай го просто Славния.

— Аз… — заекна Саймън. — Благодаря.

Не ми благодари. Щях да те убия, ала знакът ти, а сега даденият обет, не ми позволяват. Тъй

като не си получил знака на Каин от Бог, както подобава, сега той ще бъде изтрит от челото

ти, а защитата му — премахната. И ако някога отново ме призовеш, няма да ти помогна.

Начаса лъчът светлина, прорязал облаците, стана по-ярък; уви се около меча като огнен

камшик и обгърна Саймън в клетка от ослепителна светлина и жар. Мечът гореше; Саймън

изкрещя и се строполи на земята, жестока болка разцепи главата му. Струваше му се, че

някой е забил нагорещена до червено игла между очите му. Закри лице, зарови глава в

ръцете си и остави болката да го залее. Това бе най-ужасяващата агония, която бе изпитвал

от нощта, в която умря.

Мъчението затихна постепенно, отцеждайки се от тялото му като отливна вълна. Той се