Град на изгубени души

обходиха тялото й — босите крака, прашните дънки и потничето, прилепнало по тялото й от

пот. — Тази вечер външният ти вид… впечатлението, което ще направиш на новите ни

следовници… е важно. Облечи я.

В главата на Клеъри запрепускаха безброй мисли. „Церемонията тази вечер. Новите ни

следовници.”

— С колко време разполагам, за да… се приготвя?

— Около час — отвърна Себастиан. — До полунощ трябва да сме на свещеното място.

Останалите ще се съберат там. Не би било уместно да закъснеем.

Един час. С разтуптяно сърце, Клеъри метна роклята върху леглото, където тя проблесна

като метална броня. Когато се обърна, Себастиан все още беше на прага, а по устните му

играеше полуусмивчица, сякаш възнамеряваше да стои там, докато тя се преоблича.

Клеъри посегна да затвори вратата, но той улови китката й.

— Тази вечер ще ме наричаш Джонатан. Джонатан Моргенстърн. Твоят брат.

Тръпка пробяга по тялото й и тя сведе очи с надеждата да скрие омразата в тях.

— Както кажеш.

В мига, в който Себастиан си тръгна, Клеъри взе едно от кожените якета на Джейс и го

облече; топлината и познатата миризма, които се излъчваха от него, й подействаха

успокояващо. Нахлузи чифт обувки и тихичко се промъкна в коридора, като си мечтаеше за

стили и руна за безшумност. Откъм долния етаж долиташе шум от течаща вода, както и

фалшивото подсвиркване на Себастиан, ала въпреки това й се струваше, че стъпките й

отекват като топовни гърмежи. Прилепена до стената, тя се прокрадна до спалнята на

Себастиан и се мушна вътре.

В стаята цареше сумрак — единствената светлина идваше от уличните лампи пред

прозорците, чиито завеси бяха дръпнати. Както и първия път, когато бе влязла тук, и сега

навсякъде цареше бъркотия. Започна от дрешника, който бе претъпкан със скъпи дрехи —

копринени ризи, кожени якета, костюми на „Армани”, обувки на „Бруно Мали”. На пода в

дрешника се търкаляше бяла риза, направена на топка и пропита от кръв… толкова стара, че

вече бе засъхнала напълно. Клеъри я погледна за миг и затвори вратата.

След това се зае с бюрото — издърпваше чекмеджета, ровеше из хартии. Надяваше се да

открие нещо простичко, като разчертан лист от тетрадка, върху който да пише „ЗЛИЯТ МИ

ПЛАН”, ала не извади такъв късмет. Вместо това откри десетки листове, върху които имаше

сложни уравнения и алхимични чертежи, и дори един, на който със сбития почерк на

Себастиан пишеше „Прекрасна моя”. Клеъри се зачуди за миг за кого ли би могло да се

отнася това (никога не бе предполагала, че той е в състояние да изпитва романтични чувства

към когото и да било), преди да се залови с нощното шкафче.

Издърпа чекмеджето. Вътре имаше купчинка бележки, върху които проблясваше нещо. Нещо

кръгло и метално.

Нейният елфически пръстен.

Докато се връщаха към Бруклин, Изабел бе обвила ръка около Саймън. Той бе изтощен,

главата му пулсираше, болка прорязваше тялото му. Въпреки че Магнус му бе върнал

пръстена още при езерото, така и не бе успял да се свърже с Клеъри. А най-лошото бе, че бе

гладен. Харесваше му колко близо до него седеше Изабел и как бе сложила длан точно над

сгъвката на лакътя му и рисуваше невидими линии по ръката му, като понякога плъзваше

пръсти чак до китката. Ала миризмата й, на парфюм и кръв, караше стомахът му да ръмжи

жадно.

Започваше да се стъмва; залезът на късната есен, нетърпелив да прогони краткия ден, бе

изпълнил купето с полумрак. Приглушените гласове на Алек и Магнус долитаха от сенките.

Саймън усети как клепачите му натежават и видя Ангела, сякаш запечатал се от вътрешната

им страна, като взрив от бяла светлина.

Саймън! — Гласът на Клеъри избухна в главата му и начаса го разбуди. — Там ли си?

Саймън ахна шумно.

Клеъри? Толкова се тревожех…

Себастиан ми беше взел пръстена. Саймън, не знам с колко време разполагам. Трябва да ти

кажа. Те имат втори Бокал на смъртните. Възнамеряват да призоват Лилит и да създадат

армия от тъмни ловци на сенки — надарени със същите способности като нефилимите, ала

на страната на демоните.

— Шегуваш се! — каза Саймън. Отне му един миг, преди да осъзнае, че го бе изрекъл на

глас. Изабел се размърда до него, а Магнус го погледна любопитно.

— Всичко наред ли е там, вампире?

— Клеъри е — отвърна Саймън и останалите трима го зяпнаха с изумени лица. — Опитва се

да говори с мен.

Той запуши ушите си с ръце, отпусна се в седалката и опита да се съсредоточи върху думите

й.

Кога ще го направят?

Тази вечер. Скоро. Не знам къде сме, но тук е около десет часът вечерта.

Значи сте около пет часа преди нас. В Европа ли сте?

Нямам представа. Себастиан спомена нещо, наречено Седмото свещено място. Не знам

какво представлява, но открих негови бележки и очевидно е древна гробница. Прилича ми

на нещо като портал, през който могат да бъдат призовавани демони.

Клеъри, никога не съм чувал за нещо такова…

Но Магнус или някой от останалите може и да е. Моля те, Саймън. Кажи им колкото се

може по-скоро. Себастиан ще възкреси Лилит. Иска война, тотална война срещу ловците на

сенки. Разполага с четирийсет-петдесет нефилими, готови да го последват. Те също ще бъдат