Град на изгубени души

там. Саймън, той иска да срине света до основи. Трябва да сторим всичко по силите си, за да

го спрем.

Ако положението е толкова опасно, трябва да се махнеш оттам.

Опитвам се. Но може би вече е твърде късно. — Клеъри звучеше уморено.

Саймън смътно усещаше, че всички в колата са го зяпнали с тревожни лица, ала не го беше

грижа. Гласът на Клеъри в главата му бе като въже, опънато над страховита бездна, и ако той

съумееше да сграбчи своя край, може би щеше да успее да я издърпа на сигурно място или

поне да й попречи да пропадне безвъзвратно далеч от него.

Клеъри, чуй ме. Твърде дълго е да ти обяснявам как точно, но се сдобихме с оръжие; което

може да бъде използвано върху един от двамата, без да нарани и другия. Според… онзи,

който ни го даде, с негова помощ бихме могли да ги разделим.

Да ги разделим? Как?

Той каза, че оръжието ще изгори цялото зло в онзи, върху когото го използваме. Така че ако

това е Себастиан, ударът би трябвало да унищожи връзката между двамата, защото тя е нещо

зло. — Главата на Саймън затуптя още по-неприятно и той можеше единствено да се надява,

че звучи по-убедено, отколкото всъщност се чувстваше. — Не съм сигурен. Така или иначе,

оръжието е наистина могъщо. Нарича се Славния.

И искаш да го използваш върху Себастиан? За да разкъса връзката между тях, без да ги убие?

Ами това е планът. Тоест, съществува известна възможност Себастиан да умре. Зависи от

това дали у него е останало нещо добро. “Ако принадлежи повече на Пъкъла, отколкото на

Рая”, мисля, че това бяха думите на Ангела…

Ангела? — Тревогата на Клеъри беше осезаема. — Саймън, какво си…

Тя млъкна внезапно и Саймън почувства как го връхлита същинска вихрушка от чувства —

изненада, гняв, ужас. Болка. Той изкрещя и се изпъна на мястото си.

Клеъри?

Ала в главата му отекна единствено тишина.

Клеъри! — извика още веднъж, а после добави на глас: — По дяволите. Отново изчезна.

— Какво стана? — попита Изабел. — Тя добре ли е? Какво става?

— Мисля, че имаме много по-малко време, отколкото предполагахме. — Саймън звучеше

далеч по-спокойно, отколкото се чувстваше. — Магнус, спри колата. Трябва да говорим.

— Е — каза Себастиан, изпълнил вратата, докато се взираше в Клеъри. — Може ли да се

нарече дежавю, ако те попитам какво правиш в стаята ми, сестричке?

Клеъри преглътна мъчително; гърлото й изведнъж пресъхна. Светлината в коридора зад него

бе толкова ярка, че го превръщаше в силует и тя не можеше да види изражението му.

— Търсех те — опита тя.

— Седнала си на леглото ми. Да не мислеше, че съм отдолу?

— Аз…

Той пристъпи в стаята с ленива крачка, сякаш знаеше нещо, което тя не знае. Нещо, което

никой друг не знаеше.

— Е, защо съм ти? И защо не си се преоблякла за церемонията?

— Роклята — каза Клеъри. — Тя… не ми става.

— Разбира се, че ти става. — Себастиан приседна до нея и се обърна да я погледне, с гръб

към таблата на леглото. — Всичко друго в онази стая ти е по мярка. Значи и роклята трябва

да ти стане.

— Това е шифон и коприна. Не се разтяга.

— Ти си достатъчно дребна и слаба, за да не е нужно да се разтяга. — Улови дясната й китка

и Клеъри сви пръсти в отчаян опит да скрие пръстена. — Виж, мога да я обхвана с една ръка.

Кожата му бе гореща и допирът й сякаш изпрати иглички по цялото й тяло. Клеъри си

спомни как в Идрис докосването му я бе изгорило като киселина.

— Седмото свещено място — каза, без да го поглежда. — Там ли отиде Джейс?

— Да. Изпратих го преди нас. Подготвя нещата за нашата поява. Ще се срещнем с него там.

Сърцето й сякаш слезе в петите.

— Значи няма да се върне?

— Не и преди церемонията. — Ъгълчетата на устните му се извиха в усмивка. — Което е

добре, защото би останал толкова разочарован, когато му кажех за това. — И той ловко

сложи ръка върху шепата й, разтваряйки пръстите й. Златният пръстен лумна като сигнален

огън. — Нима мислеше, че няма да разпозная елфическата изработка? Наистина ли повярва,

не кралицата е толкова глупава, че да те изпрати да й ги донесеш, ако не беше сигурна, че ще

ги задържиш за себе си. Тя искаше да го донесеш тук, за да го намеря. — И той го свали от

пръста й с ехидна усмивка.

— Говорил си с кралицата? Но как?

— С помощта на този пръстен — измърка Себастиан и Клеъри си спомни сладкия глас на

кралицата: „Джонатан Моргенстърн би могъл да бъде могъщ съюзник. Феите са древна раса;

не вземаме прибързани решения; а изчакваме да видим накъде ще задуха вятърът.” —

Наистина ли мислеше, че би те оставила да сложиш ръка на нещо, което ти позволява да

приказваш с приятелчетата си, без тя да те чува? Откакто ти го отнех, съм разговарял с нея и

тя е разговаряла с мен… била си истинска глупачка, за да й повярваш, малка сестричке. Тя

обича да е на страната на победителите, кралицата на феите. А това е нашата страна,

Клеъри. Нашата. — Гласът на Себастиан беше нисък и мек. — Забрави за тях, твоите

приятели, ловците на сенки. Мястото ти е с нас. С мен. Кръвта ти жадува за власт, също като

моята. Каквото и да е сторила майка ти, за да изкриви съвестта ти, ти знаеш коя си. — Той

отново я улови за китката и я придърпа към себе си. — Джослин направи грешен избор —