Град на изгубени души

претърколи по гръб и се загледа в небето, с глава, все още в плен на болката. Черните облаци

бяха започнали да се отдръпват, разкривайки бързо нарастваща синя ивица. Ангелът го

нямаше, а езерото се вълнуваше под усилващата се светлина, сякаш водата му кипеше.

Саймън се надигна бавно, присвил очи срещу слънцето. Видя, че някой тича към него по

пътеката от къщата. Някой с дълга черна коса и лилаво яке, което се развяваше като криле.

Фигурата вече бе на брега на езерото и тичаше така, че зад ботушите й хвърчаха облачета

пясък. Най-сетне стигна до него и се хвърли на земята, прегръщайки го здраво.

— Саймън — прошепна Изабел и той усети силния, равномерен ритъм на сърцето й. —

Помислих, че си мъртъв. Видях те да падаш и… реших, че си мъртъв.

Саймън остана в прегръдките й, подпирайки се на ръце. Даде си сметка, че се е килнал на

една страна, като пробит кораб, и опита да не се движи. Боеше се, че ако го стори, ще падне.

— Аз съм мъртъв.

— Знам — сопна се Изи. — Имах предвид по-мъртъв от обикновено.

— Из. — Той вдигна лице към нейното. Беше коленичила над него, обвила крака около

неговите и ръце — около врата му. Не изглеждаше никак удобно, затова Саймън се отпусна

по гръб в студения пясък, придърпвайки я със себе си, и се взря в черните й очи. Те сякаш

закриваха цялото небе.

Изабел докосна челото му в почуда.

— Знакът го няма.

— Разиел ми го отне. В замяна на меча. — Той махна към оръжието. На предната веранда на

къщата се виждаха две черни точици, които ги наблюдаваха. Алек и Магнус. — Това е мечът

на Архангел Михаил. Нарича се Славния.

— Саймън… — Изабел го целуна по бузата. — Ти успя. Срещна се с Ангела. Получи меча.

Магнус и Алек се зададоха по пътеката между дръвчетата. Саймън затвори очи, напълно

изтощен. Изабел се приведе над него и косата й докосна лицето му. Миришеше на сълзи.

— Не се опитвай да говориш — прошепна тя. — Вече не си прокълнат. Не си прокълнат.

Саймън преплете пръсти с нейните. Имаше чувството, че се носи по тъмна река и отвсякъде

го обгръщат сенки. Единствено ръката на Изабел, като сигурна котва, го задържаше на

земята.

— Знам — отвърна той.

19

Обич и кръв

Методично и грижливо, Клеъри претърсваше стаята на Джейс. Все още бе по потниче, макар

да бе сменила долнището от пижама с чифт дънки; беше вързала косата си на небрежен кок,

а ноктите й бяха покрити с прах. Беше погледнала под леглото, преровила бе всичките му

чекмеджета и шкафчета, пропълзяла бе под гардероба и под бюрото и беше пребъркала

джобовете на всичките му дрехи, опитвайки се да открие второ стили, но без никакъв успех.

Беше обяснила на Себастиан, че е уморена и че иска да се качи на горния етаж и да полегне; той изглеждаше разсеян и само бе махнал в отговор. Лицето на Джейс изникваше пред нея,

всеки път щом затвореше очи… начина, по който я бе погледнал, предаден, сякаш вече не

знаеше коя е тя.

Ала нямаше смисъл да мисли за това. Можеше да приседне на ръба на леглото, да отпусне

глава в ръцете си и да зарони сълзи, мислейки си за онова, което бе сторила, но каква полза?

Трябваше да продължи — дължеше го и на Джейс, и на себе си. Да търси. Само ако можеше

да намери стили…

Тъкмо повдигаше матрака, за да погледне под него, когато на вратата се почука. Тя го пусна

на мястото му (но не и преди да забележи, че отдолу няма нищо), след това сви ръце в

юмруци, пое си дълбоко дъх и отиде да отвори.

На прага стоеше Себастиан. За първи път бе облечен в нещо различно от бяло и черно.

Вярно, беше обул същия черен панталон и ботуши, но за сметка на това носеше алена кожена

туника, прихваната отпред с редица метални закопчалки и покрита със сложни сребърни и

златни руни. Около двете си китки имаше ковани сребърни гривни, а на пръста си бе

надянал пръстена на Моргенстърн.

Клеъри примига насреща му.

— Червено?

— Церемониално — отвърна той. — За ловците на сенки цветовете нямат същите значения

като за хората. — Последната дума се отрони от устата му с истинско отвращение. — Нали

знаеш старото детско стихче на нефилимите:

Черно — когато излизаш на лов през нощта,

бяло — настане ли време на смърт и тъга.

Златно — за рокля в щастлив сватбен ден,

а за магия — цветът е червен.

— Ловците на сенки се женят в златно? — попита Клеъри. Не че я интересуваше особено, но

се опитваше да запълни с тялото си празното пространство между вратата и рамката, та

Себастиан да не може да види бъркотията, която бе оставила след себе си в обикновено

подредената стая на Джейс.

— Съжалявам, че ще трябва да съкруша мечтите ти как се омъжваш цялата в бяло — ухили се

той. — И като заговорихме за това, донесох ти нещо, което да облечеш.

Той извади ръка иззад гърба си и й подаде сгъната дреха. Клеъри я взе и я разгъна. Оказа се

дълга права рокля, лееща се на изящни вълни, от алена материя с причудлив златист блясък,

като връхче на пламък. Презрамките бяха златни.

— Майка ни я носеше по време на церемониите на Кръга, преди да предаде баща ни —

обясни Себастиан. — Облечи я. Искам да си с нея тази вечер.

— Тази вечер?

— Е, не върви да се появиш на церемонията с това, което носиш в момента. — Очите му