Град на изгубени души

Клеъри го заплю и той я сръга жестоко в гърдите с върха на арбалета.

— Обърни се — изръмжа Себастиан и тя се подчини, замаяна от ужас и от чувство на

триумф, докато той я побутваше надолу по един каменист склон. Носеше тънки пантофки,

през които усещаше всяко камъче и всяка пукнатина в скалите. Не след дълго наближиха

магическата светлина и Клеъри най-сетне видя какво се разстила пред тях.

Пред нея се издигаше невисок хълм, върху чийто връх имаше каменна гробница. Внушителна

и древна, тя бе обърната на север и напомняше мъничко на Стоунхендж: върху два каменни

блока, забити вертикално в земята, напречно бе поставен трети скален къс, което им

придаваше вид на врата. Пред гробницата лежеше плосък камък, като своеобразна сцена,

разпростряла се върху шиста и тревата. Около четирийсет нефилими, облечени в червено и

стиснали факли с магическа светлина, бяха образували полукръг пред камъка, а в средата

грееше бяло-синя пентаграма.

Върху плоския камък стоеше Джейс, облечен в същата алена униформа като Себастиан.

Двамата никога не си бяха приличали толкова.

Дори от толкова далеч косата му сякаш сияеше. Той крачеше напред-назад върху камъка и

когато се приближаха още малко, Клеъри го чу да казва:

— …благодарност за вашата вярност, дори и през последните няколко трудни години,

благодарни сме ви и за вярата ви в нашия баща, а сега и в неговите синове. Както и в дъщеря

му.

През събраните нефилими пробяга шепот. Себастиан побутна Клеъри напред; двамата

излязоха от сенките и се качиха върху камъка зад Джейс. Той ги видя и им кимна, преди

отново да се обърне към тълпата; по устните му играеше усмивка.

— Вие сте тези, които ще бъдат спасени. Преди хиляда години Ангелът ни даде от своята

кръв, за да ни направи специални, да ни превърне във воини. Ала това не бе достатъчно.

Минаха хиляда години, а ние все още се спотайваме в сенките. Браним мунданите, които не

обичаме, от сили, за които те дори не подозират, а един древен, закостенял закон ни пречи

да им се разкрием като техни спасители. Гинем със стотици, без да получим благодарност,

неоплакани от никого, освен от останалите като нас и неспособни да се обърнем за помощ

към Ангела, който ни създаде. — Той се приближи още мъничко до ръба на каменния

пиедестал; косата му приличаше на блед пламък. — Да. Не ме е страх да го изрека на глас.

Ангелът, който ни сътвори, няма да ни помогне. Ние сме сами. По-сами дори от мунданите,

защото те, както е казал един от великите им учени, са като малки деца, които си играят с

камъчета на морския бряг, докато в същото време пред тях се е простира неизследван

безбрежният океан на истината.* Ала ние знаем каква е истината. Ние сме спасителите на

тази земя и ние трябва да я владеем.

* Перифразиран цитат от Исак Нютон: „Гледам на себе си като на дете, което, играейки си

на морския бряг е намерило няколко по-обли камъчета и по-шарени раковини, отколкото се

е удало на другите, докато в същото време пред мен се е простирал неизследван безбрежният

океан на истината.” — Бел. прев.

Беше добър оратор, помисли си Клеъри с болка в сърцето; точно както и Валънтайн някога.

Двамата със Себастиан стояха зад него, обърнати към полукръга от нефилими и тя усещаше

погледите им.

— Да. Да я владеем. — Джейс се усмихна — прелестна, очарователна усмивка, в която се

долавяше мрак. — Разиел е жесток и безразличен към нашите страдания. Време е да се

отвърнем от него. Да се обърнем към Лилит, Великата майка, която ще ни даде могъщество

без наказание, водачество без Закон. Властта е наше рождено право. Време е да си я

поискаме.

Той погледна с усмивка настрани, когато Себастиан пристъпи напред.

— А сега ще ви дам възможност да чуете останалото от Джонатан, чиято мечта е всичко това

— каза той без дори моментно колебание и се отдръпна назад, така че Себастиан да заеме

мястото му. Още една стъпка назад и ето че стоеше до Клеъри и посягаше, за да улови ръката

й.

— Хубава реч. — Себастиан бе започнал да говори, ала тя не му обърна внимание и се

съсредоточи върху Джейс. — Много убедителна.

— Мислиш ли? Исках да започна с „Приятели, римляни, злодейци…”*, но реших, че няма да

разберат шегата.

* Леко изменен цитат от шекспировата пиеса „Юлий Цезар”, където с думите „Приятели,

римляни, съотечественици” Марк Антоний започва реч, която настройва тълпата против

Брут и останалите заговорници, убили Цезар. — Бел. прев.

— Смяташ, че са злодейци?

Джейс сви рамене.

— В очите на Клейва ще бъдат такива. — Той отмести очи от Себастиан и я погледна. —

Изглеждаш прекрасно — каза, ала гласът му бе равнодушен. — Какво стана?

Думите му хванаха Клеъри неподготвена.

— Какво имаш предвид?

Джейс разтвори якето си. Ръкавът и едната страна на бялата тениска, която носеше отдолу,

бяха почервенели. Клеъри не пропусна да забележи, че се извърна настрани, така че тълпата

да не види кръвта.

— Усещам това, което и той. Или беше забравила? Трябваше да си нарисувам иратце, без

никой да забележи. Имах чувството, че някой ме реже с бръснач.

Клеъри срещна погледа му. Нима имаше смисъл да лъже? Нали вече нямаше връщане назад

— нито буквално, нито преносно.