Град на изгубени души

Тя се взираше в него. Очите му бяха замъглени, косата — разрошена. Внезапно в гърдите й

се надигна паника. Да се целува и прегръща с някого, дори да прави секс — беше едно. Но да

утешава някой, който току-що е преживял тежка загуба, бе нещо съвсем различно. То

означаваше отдаденост. Означаваше загриженост. Означаваше, да искаш да облекчиш

болката му и в същото време да благодариш на Бога, че нещастието не е сполетяло него.

— Джордан — меко каза тя и като се повдигна на пръсти, обви ръце около него. —

Съжалявам.

Сърцето му биеше силно до нейното.

— Ник беше само на седемнайсет.

— Той беше претор, също като теб — напомни му тя все така меко. — Знаел е, че е опасно.

Ти си само на осемнайсет. — Джордан я прегърна още по-силно, но не каза нищо. —

Джордан, обичам те. Обичам те и наистина съжалявам.

Усети как той застина. Изричаше тези думи за първи път, откакто го бе сторила няколко

седмици преди да бъде ухапана. Джордан сякаш не смееше да изпусне дъха си. Най-сетне го

стори и то прозвуча като въздишка.

— Мая — дрезгаво започна той. И тогава, колкото и да бе невероятно, преди Джордан да

успее да каже още нещо, телефонът й иззвъня.

— Не му обръщай внимание. Няма да вдигна.

Джордан я пусна с омекнало лице, по което се четяха скръб и изумление.

— Не. Може да е нещо важно. По-добре се обади.

Мая въздъхна и отиде до кухненския плот. Телефонът бе спрял да звъни, но на екрана

мигаше съобщение и тя усети, че стомахът и се свива.

— Какво има? — попита Джордан, сякаш почувствал внезапната й напрегнатост. А може би

наистина бе така.

— Спешен случай. — Тя се обърна, стиснала телефона в ръка. — Призив за битка.

Изпратено е до всички в глутницата. От Люк… и Магнус. Трябва да тръгнем още сега.

Клеъри седеше на пода в банята на Джейс, с изпънати крака пред себе си и облегнала гръб

на ваната. Беше отмила кръвта от лицето и тялото си, а след това бе изплакнала

окървавената си коса в умивалника. Облякла бе церемониалната рокля на майка си, но я бе

вдигнала до бедрата; допирът на пода до стъпалата и прасците й бе студен.

Сведе очи към ръцете си. Би трябвало да изглеждат различно, помисли си тя. Ала те си бяха

точно както преди — с тънки пръсти, късо изрязани нокти (не ти трябват дълги нокти, ако

си художник) и лунички по кокалчетата. И лицето й си бе същото. Тя цялата изглеждаше

съвсем същата, ала не беше така. Последните няколко дни я бяха променили по начин, който

дори самата тя все още не осъзнаваше напълно.

Изправи се и се погледна в огледалото. Беше толкова бледа между огнените цветове на

роклята и на косата си. Синини украсяваха раменете и гърлото й.

— Любуваш ли си се? — Не беше чула Себастиан да отваря вратата, ала ето че той бе там,

облегнат на касата на вратата, с познатата ехидна усмивчица върху устните. Носеше нещо

като униформа, каквато Клеъри не бе виждала преди — същият здрав материал, но ален,

като току-що пролята кръв. Освен това бе добавил и аксесоар към тоалета си — арбалет.

Държеше го небрежно с една ръка, макар че оръжието несъмнено бе тежко.

— Изглеждаш прелестно, сестричке. Ще ми бъдеш достойна спътница.

Клеъри преглътна отговора си, заедно с вкуса на кръв, който все още усещаше в устата си.

Опита да се промуши между него и касата на вратата, но Себастиан я улови за ръката и

прокара пръсти по голото й рамо.

— Добре. Нямаш знак тук. Ненавиждам, когато жените съсипват кожата си с белези. Нека

знаците ти си останат върху ръцете и краката.

— Бих предпочела да не ме докосваш.

Себастиан изсумтя и вдигна арбалета. В него бе запъната стрела, готова за изстрел.

— Тръгвай. Аз идвам след теб.

Клеъри трябваше да положи огромно усилие, за да не се отдръпне погнусено от него, но все

пак се обърна и тръгна към вратата; струваше й се, че кожата й гори между раменете, там

където смяташе, че сочи върхът на арбалета. Слязоха по този начин по стълбите, все така

прекосиха кухнята и дневната. Изсумтявайки при вида на руната, която Клеъри бе

надраскала на стената, Себастиан посегна покрай нея и под ръката му се появи врата. Тя се

отвори от само себе си, разкривайки само мрак.

Арбалетът побутна Клеъри в гърба.

— Хайде.

Тя си пое дълбоко дъх и прекрачи в сенките.

Алек натисна с цяла длан копчето на малкия асансьор и се облегна тежко на стената.

— С колко време разполагаме?

Изабел погледна светещия екран на телефона си.

— Около четирийсет минути.

Асансьорът рязко се понесе нагоре, а Изабел хвърли скришом поглед на брат си. Стори й се

уморен — под очите му имаше тъмни кръгове. Въпреки ръста и силата си, със своите сини

очи и мека черна коса, която му стигаше почти до яката, Алек изглеждаше по-крехък,

отколкото бе всъщност.

— Добре съм — отговори той на неизречения й въпрос. — Ти си тази, която ще загази,

задето не си се прибирала. Аз съм пълнолетен. Мога да правя каквото си искам.

— Всяка вечер пращах съобщения на мама, за да й кажа, че съм с теб и Магнус — заяви

Изабел, докато асансьорът спираше. — Не е като да не е знаела къде съм. И като стана дума

за Магнус…

Алек се пресегна покрай нея и отвори решетъчната врата на асансьора.

— Какво?

— Всичко наред ли е между вас? Искам да кажа, разбирате ли се?