Град на изгубени души

— Ти го каза. Deus. Господ.

Саймън отвори уста и пак я затвори.

— Аз…

— Знам, че Камила ти каза, че може да изрича Божието име, защото не вярва в Бог, но

мисля, че всъщност зависи от това какво вярваш за себе си. Ако си убеден, че си прокълнат, значи наистина си. Но ако не го вярваш…

Клеъри докосна ръката му; той стисна пръстите й за миг, а после ги пусна. Лицето му бе

угрижено.

— Трябва ми малко време, за да помисля над това.

— Всичко, от което имаш нужда. Но знай, че съм насреща, ако искаш да поговориш с някого.

— Както и аз, ако ти се нуждаеш да поговориш с някого. Каквото и да се случи между теб и

Джейс в Института… знаеш, че винаги можеш да дойдеш у нас, ако искаш да споделиш

нещо.

— Как е Джордан?

— Никак не е зле. Двамата с Мая определено са двойка. Все още са в онази неловка фаза,

когато все имам чувството, че трябва да ги оставя насаме. — Той сбърчи нос. — А когато

Мая я няма, Джордан непрекъснато се измъчва от несигурност, задето тя е излизала с цял

куп момчета, докато той е прекарал последните три години във военна подготовка за Претор

Лупус, преструвайки се, че е асексуален.

— О, я стига. Съмнявам се това да има някакво значение за Мая.

— Нали знаеш какви са мъжете. Егото ни е адски деликатно.

— Не бих нарекла егото на Джейс деликатно.

— Не, Джейс е нещо като артилерийския танк на мъжкото его — призна Саймън. Дясната

му ръка почиваше върху стомаха и златният елфически пръстен проблясваше на пръста му.

Откакто другият беше унищожен, той като че ли нямаше никакви магически умения, но

Саймън продължаваше да го носи. Импулсивно, Клеъри се наведе и го целуна по челото.

— Ти си най-добрият приятел, който човек може да има, знаеш го, нали?

— Е, знаех го, но никога не вреди да ти го кажат отново.

Клеъри се засмя и стана.

— Защо не отидем заедно до метрото? Освен ако не предпочиташ да останеш тук с

родителското тяло, вместо да разпускаш в готиния си ергенски апартамент в центъра.

— Да, заедно с вехнещия ми от любов съквартирант и сестра ми. — Той се хързулна от

леглото и я последва в дневната. — Значи няма просто да си отвориш портал?

Клеъри сви рамене.

— Не знам. Изглежда ми… прахосническо. — Тя прекоси коридора и след като почука на

вратата, пъхна глава в голямата спалня. — Люк?

— Влез.

Тя влезе заедно със Саймън. Люк седеше в леглото. Превръзката около гърдите му се

очертаваше под фланелената му риза. На леглото пред него имаше купчина списания.

Саймън взе едно от тях.

— „Зимна булка: как да заблестиш като ледена принцеса” — прочете на глас. — Не знам,

човече, не съм съвсем сигурен, че тиара от снежинки е най-подходящият избор за теб.

Люк се огледа наоколо и въздъхна.

— Джослин реши, че малко сватбено планиране ще ни се отрази добре. Щели сме да се

върнем към нормалния живот и разни такива неща. — Под сините му очи имаше тъмни

сенки. Джослин бе тази, която му съобщи за Аматис, още преди да го преместят от участъка.

Въпреки че Клеъри го бе посрещнала с прегръдки при завръщането му у дома, той не бе

споменал сестра си нито веднъж; не го бе сторила и Клеъри. — Ако зависеше от мен, бих

предпочел да отидем в Лас Вегас и да си направим петдесетдоларова сватба с пиратски

мотиви и Елвис.

— Аз мога да ви бъда шаферка, облечена като корабна слугиня — предложи Клеъри и

погледна очаквателно към Саймън. — А ти…

— О, не! Аз съм твърде готин за подобни неща.

— Ти играеш на „Тъмници и дракони”. Ти си гийк — поправи го тя с обич.

— Да си гийк е шик — заяви Саймън. — Дамите си падат по нас.

Люк се прокашля.

— Предполагам, че сте дошли, за да ми кажете нещо?

— Тръгнала съм към Института, за да се видя с Джейс. Искаш ли да ти донеса нещо?

Люк поклати глава.

— Майка ти отиде до магазина, за да ни запаси с всичко необходимо. — Той се приведе

напред, за да разроши косата й, и лицето му потръпна. Оправяше се, но бавно. — Приятно

изкарване.

Клеъри се замисли за онова, което най-вероятно я очакваше в Института — гневна Мерис,

уморена Изабел, отсъстващ Алек, Джейс, който не иска да я види… и въздъхна:

— Със сигурност.

Тунелът на метрото миришеше на зимата, която най-сетне бе пристигнала в града — студен

метал, влага, мокра пръст и едва доловим полъх на дим. Докато вървеше покрай релсите,

Алек виждаше как дъхът му образува бели облачета пред лицето му; той напъха ръката си

още по-дълбоко в джоба на синьото си военно яке. Магическата светлина, която държеше в

другата си ръка, озаряваше тунела — зелени и кремави плочки, обезцветени от времето, и

жици, които висяха като паяжини от стените. Това място много отдавна не бе виждало

движещ се влак.

Алек отново бе станал преди Магнус да се събуди. Напоследък Магнус спеше до късно —

почиваше си след битката в Бурен. Беше изразходил доста енергия, за да се излекува, но все

още не бе напълно възстановен. Магьосниците бяха безсмъртни, но не и неуязвими и

„няколко сантиметра по-нагоре — и с мен щеше да е свършено”, отбелязал бе печално

Магнус, докато разглеждаше прободната рана. „Щеше да спре сърцето ми.”

Имаше няколко мига, всъщност — минути, в които Алек наистина бе повярвал, че Магнус е