Град на изгубени души

Когато се наведе, за да го целуне, ухаеше на сандалово дърво. Алек стисна ръкава на сакото

му и магическата светлина, притисната между телата им, лумна в розово, синьо и зелено.

Това бе бавна целувка… и тъжна. Когато Магнус се отдръпна, Алек откри, че само той

държи руническия камък, който сега излъчваше меко бяло сияние.

— Aku cinta kamu* — нежно промълви Магнус.

* Обичам те (индонезийски} — Бел. прев.

— Какво означава това?

Магнус се освободи от ръката му.

— Означава, че те обичам. Не че това променя нещо.

— Но ако ме обичаш…

— Разбира се, че те обичам. Повече, отколкото вярвах. Ала между нас всичко е свършено.

Това не променя стореното от теб.

— Но то бе просто една грешка — прошепна Алек. — Една грешка…

Магнус се изсмя остро.

— Една грешка? Това е като да наречеш първото плаване на „Титаник” дребна злополука с

лодка. Алек, ти се опита да съкратиш живота ми.

— Но аз просто… тя ми го предложи, но аз го обмислих и видях, че не съм в състояние да го

направя… не можех да ти го причиня.

— И все пак трябваше да помислиш над това. Без дори да ми го споменеш. — Магнус

поклати глава. — Нямаше ми доверие. Никога не си ми имал доверие.

— Не е вярно, имам ти доверие. Аз ще… ще се опитам. Дай ми още една възможност…

— Не — заяви Магнус. — И ако мога да те посъветвам нещо — стой далеч от Камила. Задава

се война, Александър, а ти не искаш лоялността ти да бъде поставена под въпрос, нали?

С тези думи магьосникът се обърна и си тръгна — с ръце в джобовете и бавна крачка, сякаш

го болеше и то не само от раната в гърдите. Ала въпреки това си отиваше. Алек го гледа,

докато той излезе от светлината, хвърляна от руническия камък и се изгуби от очите му.

През лятото в Института беше хладно, ала сега, когато зимата най-сетне бе настъпила,

помисли си Клеъри, вътре бе топло. Нефът грееше с редиците си многосвещници и

витражните прозорци проблясваха меко. Клеъри остави входната врата да се затвори зад

гърба й и се отправи към асансьора. Вървеше по пътеката между пейките, когато чу някой да

се смее.

Обърна се и видя Изабел да седи на една от тях, вдигнала крака върху облегалката на

мястото пред себе си. Носеше ботуши, които й стигаха до средата на бедрото, впити дънки и

червен пуловер, който оставяше раменете й голи. По кожата й се виждаше тъмен рисунък.

Клеъри си спомни думите на Себастиан, че не харесвал жените да обезобразяват кожата си

със знаци и това я накара да потрепери.

— Не ме ли чу да те викам? — попита Изи. — Наистина можеш да бъдеш учудващо

целеустремена.

Клеъри спря и се облегна на една пейка.

— Не се опитвах да те пренебрегна нарочно.

Изабел свали крака от облегалката и се изправи. Ботушите й бяха на високи токчета, от

което тя стърчеше много над Клеъри.

— А, знам. Ето защо те нарекох „целеустремена”, а не „груба”.

— Защо си тук? За да ми кажеш да си вървя ли? — Клеъри се зарадва, че гласът й не

потрепери. Единственото, което искаше, бе да види Джейс, но след случилото се през

последния месец, си даваше сметка, че важно бе само той да е жив и отново да бъде себе си.

Всичко друго бе второстепенно.

— Не — отвърна Изи и тръгна към асансьора, а Клеъри я последва. — Според мен това е

нелепо. Та ти му спаси живота.

Клеъри преглътна студената буца, напираща в гърлото й.

— Нали каза, че имало неща, които не разбирам.

— Така е. — Изабел натисна копчето на асансьора. — Джейс ще ти ги обясни. Слязох долу,

защото сметнах, че има още няколко неща, които трябва да знаеш.

Клеъри се заслуша да чуе познатото скърцане, дрънчене и простенване на стария асансьор с

решетка.

— Като например?

— Татко се върна — каза Изабел, без да среща погледа й.

— На посещение или за постоянно?

— За постоянно. — Гласът на Изабел бе спокоен, но Клеъри помнеше колко наранена бе,

когато откриха, че Робърт иска да стане инквизитор. — Казано направо, Ейлийн и Хелън ни

спасиха от това да загазим сериозно заради случилото се в Ирландия. Когато дойдохме да ти

помогнем, го сторихме, без да уведомим Клейва. Мама бе сигурна, че ако им съобщим, ще

изпратят воини, които да убият Джейс. И просто не бе в състояние да го направи. Та нали

ставаше дума за семейството ни!

Асансьорът пристигна с потракване и дрънчене, преди Клеъри да успее да каже каквото и да

било. Тя последва Изабел в него, потискайки странното желание да я прегърне. Съмняваше

се, че на Изи би й харесало особено.

— Та, Ейлийн каза на консула (който, в крайна сметка, е майка й), че не е имало време да се

свържем с Клейва и че й били дадени изрични инструкции да позвъни на Джия, но нещо не

било наред с телефона и не станало. С две думи — наприказвала куп лъжи, но това е нашата

версия и ние стоим зад нея. Не мисля, че Джия й е повярвала, но то е без значение. Не е като

Джия да изгаря от желание да накаже мама. Просто й трябва някаква история, за която да се

залови, за да не е принудена да го стори. В края на краищата, нали не се провалихме.

Отидохме, спасихме Джейс, убихме по-голямата част от тъмните нефилими и принудихме

Себастиан да избяга.

— Да избяга — повтори Клеъри. — Значи нямаме представа къде е? Мислех, че след като

унищожих апартамента, ще можем да го проследим.