Град на изгубени души

Тя го заобиколи и се отправи към стаята на Саймън, а Джордан я последва, като си

закопчаваше дънките и мърмореше как нямало нищо странно в това на бельото ти да са

щамповани танцуващи пингвини.

Изабел надникна в стаята на Саймън.

— Няма го. — Тя затръшна вратата зад себе си и като се облегна на стената, погледна към

Джордан. — Нали ми каза, че било два през нощта?

— Аха. Сигурно е при Клеъри. Напоследък често спи там.

Изабел прехапа устни.

— А, да. Разбира се.

Джордан бе завладян от усещането (както му се случваше понякога), че е казал нещо

неуместно, без сам да е сигурен какво точно.

— Има ли причина да си тук? Искам да кажа, да не се е случило нещо? Какво не е наред?

— Какво не е наред ли? — Изабел разпери ръце. — Искаш да кажеш, освен че брат ми

изчезна и най-вероятно мозъкът му е промит от злия демон, който уби другия ми брат, че

родителите ми се развеждат, а Саймън е с Клеъри…

Тя млъкна рязко и като го заобиколи, се върна в дневната. Джордан забърза след нея. Докато

я настигне, тя бе отишла в кухнята и тършуваше из шкафовете.

— Имаш би нещо за пиене? „Бароло”? „Сагрантино”?*

* Скъпи италиански вина. — Бел. прев.

Джордан я улови за раменете и внимателно я изкара от кухнята.

— Седни. Ще ти сипя текила.

— Текила?

— Само това имаме. Текила и сироп за кашлица.

Изабел се настани на един от високите столове край кухненския плот и махна с ръка.

Джордан би очаквал да има съвършено оформен маникюр, лакиран в червено или розово, за

да си отива с останалата част от нея, ала не — нали беше ловец на сенки. По ръцете й имаше

белези, ноктите й бяха късо изрязани и изпилени. Руната с отвореното око проблясваше в

черно върху дясната й ръка.

— Става.

Джордан грабна бутилката с текила, свали капачката и напълни една малка чашка. Побутна

я към Изабел, която я изпразни на един дъх, намръщи се и я тресна върху плота.

— Не е достатъчно. — Тя взе бутилката от ръката му, отметна глава назад и отпи веднъж,

два, три пъти. Когато остави шишето на плота, бузите й бяха пламнали.

— Къде си се научила да пиеш така? — Джордан не бе сигурен дали би трябвало да е

впечатлен или уплашен.

— В Идрис позволената възраст за употреба на алкохол е петнайсет години. Не че някой

изобщо обръща внимание. Още като малка пиех вино, разредено с вода, заедно с родителите

си — сви рамене Изабел; в жеста й липсваше малко от обичайната плавна координираност

на движенията й.

— Ясно. Е, искаш ли да предам нещо на Саймън или…

— Не. — Тя отново отпи голяма глътка от бутилката. — Почерпих се порядъчно и дойдох да

говоря с него, а той, разбира се, е при Клеъри. Защо ли се учудвам.

— Мислех, че ти си тази, която му каза да отиде при нея.

— Аха. — Изабел започна да си играе с етикета на бутилката. — Така беше.

— Ами тогава му кажи да престане — предложи Джордан, съвсем разумно според него.

— Не мога да го направя — изтощено обясни Изабел. — Задължена съм й.

Джордан се облегна на плота. Чувстваше се малко като барман в някой телевизионен сериал,

раздаващ мъдри съвети.

— Какво й дължиш?

— Живот.

Джордан примига. Барманските му умения в даването на съвети не се простираха чак дотук.

— Клеъри ти е спасила живота?

— Не моя, този на Джейс. Можеше да поиска всичко от Разиел, ала тя спаси брат ми. На

много малко хора в живота си съм имала доверие. Имам предвид — истинско доверие.

Майка ми, Алек, Джейс и Макс. Вече изгубих един от тях. Именно благодарение на Клеъри

не изгубих още един.

— Мислиш ли, че някога ще си в състояние да се довериш напълно на някого, с когото

нямаш кръвна връзка?

— С Джейс нямам кръвна връзка. Не и в действителност. — Изабел избегна очите му.

— Знаеш какво имам предвид — отвърна Джордан с многозначителен поглед към стаята на

Саймън.

Изи се намръщи.

— Ловците на сенки живеят според код на честта, върколако — заяви тя и за миг придоби

онази арогантност на нефилимите, заради която толкова долноземци ги мразеха. — Клеъри

спаси от смърт един Лайтууд. Дължа й живота си. И след като не мога да й го дам (пък и не

виждам каква полза би имала от него), значи ще й дам онова, което ще я направи по-малко

нещастна.

— Не можеш да й дадеш Саймън. Той е човешко същество, Изабел. Ходи, където си поиска.

— Е, да. Определено няма нищо против да ходи там, където е тя, нали?

Джордан се поколеба. Нещо в думите на Изабел не му се струваше съвсем правилно, но пък

не можеше да каже, че тя греши напълно. В отношенията на Саймън с Клеъри имаше лекота,

каквато той не показваше с никой друг. Джордан, който през целия си живот бе обичал (и

все още обичаше) само едно момиче, не смяташе, че притежава необходимия опит да раздава

съвети в тази област… макар да помнеше киселото предупреждение на Саймън, че гаджето

на Клеъри било същинска атомна бомба. Дали зад думите му се криеше ревност Джордан не

бе сигурен, така, както не бе сигурен, че някога изобщо можеш да забравиш първото момиче,

което си обичал. Особено ако си с него всеки ден. Изабел щракна с пръсти.

— Ей! Слушаш ли ме изобщо? — Тя наклони глава на една страна, издуха кичур коса от

лицето си и го изгледа изпитателно. — Както и да е, я кажи какво става с теб и Мая?