която си се излагала, са били заради него! Той опря нож в гърлото ти, Клариса…
— Не беше той — каза Клеъри с най-тихия и опасен глас, на който бе способна. — Смяташ
ли, че бих останала и за миг с момче, което ме заплашва с нож, дори да го обичах? Може би
твърде дълго си живяла в света на мунданите, мамо, но магия съществува. Онзи, който ме
нарани, не беше Джейс. Беше демон с неговото лице. Онзи, който ме търси сега, също не е
Джейс. Но ако умре…
— Отива си и шансът някога да си върнем Джейс — довърши Алек.
— Ако изобщо има такъв — рече Джослин. — Господи, Клеъри, само погледни
доказателствата. Мислеше, че сте брат и сестра! Пожертва всичко, за да го спасиш, а един
Велик демон го използва, за да се добере до теб! Кога най-сетне ще приемеш, че не ви е
писано да бъдете заедно?
Клеъри се олюля, сякаш я бяха зашлевили. Брат Закарая стоеше неподвижен като статуя, все
едно никой не крещеше, а Магнус и Алек ги гледаха с широко отворени очи. Бузите на
Джослин бяха пламнали, очите й горяха от гняв. Неспособна да говори, Клеъри рязко се
обърна, прекоси коридора и затръшна вратата на стаята за гости зад себе си.
— Е, добре, ето ме — каза Саймън. На покрива духаше студен вятър и той мушна ръце в
джобовете на дънките си. Не че усещаше студа, просто му се струваше, че така трябва да
постъпи. Когато отново заговори, повиши глас: — Дойдох. Къде си?
Градината на покрива на хотел „Гринич” (който в момента бе затворен и поради това —
празен) бе направена в английски стил, с грижливо оформени миниатюрни дръвчета,
елегантно разпръснати мебели от ракита и от стъкло, както и чадъри, които плющяха на
вятъра. Голи в зимния студ, решетки за увивни рози осейваха каменните стени, които
обграждаха покрива и над които Саймън виждаше светлините на Ню Йорк.
— Тук съм — разнесе се глас и от един ракитен стол се надигна строен силует. — Бях
започнал да се чудя дали изобщо ще се появиш, дневни вампире.
— Рафаел. — В гласа на Саймън прозвуча примирение. Той тръгна по дървената настилка,
която лъкатушеше между цветните лехи и изкуствените езерца, обградени с лъскав кварц. —
И аз се чудех същото.
Приближи се малко и сега вече го видя съвсем ясно. Саймън имаше прекрасно нощно зрение
и единствено умението на Рафаел да се слива със сенките му бе попречило да го види по-
рано. Другият вампир носеше черен костюм, а на китките му проблясваха копчета за
ръкавели с формата на окови. Все още имаше ангелско, момчешко лице, ала погледът, който
спря върху Саймън, бе студен.
— Когато те повика Люис, предводителят на манхатънския вампирски клан на вампирите,
не може да не се отзовеш.
— И ако не го сторя? Ще ме пронижете с кол ли? — Саймън разпери ръце. — Давай. Прави
с мен каквото поискаш. Развихри се.
— Dios, ама че си досаден — каза Рафаел; зад него, подпрян на стената, Саймън забеляза
хромовия блясък на вампирския мотор, с който бе дошъл дотук.
Той свали ръце.
— Ти си този, който ме повика.
— Искам да ти предложа работа — заяви Рафаел.
— Сериозно? Закъсали сте го за персонал в хотела ли?
— Нуждая се от телохранител.
Саймън го изгледа изпитателно.
— Да не си гледал „Бодигард”? Защото не възнамерявам да се влюбя в теб и да те нося насам
— натам в силните си обятия.
Рафаел го изгледа кисело.
— Ще ти платя допълнително, ако не си отваряш устата, докато си на работа.
Саймън го зяпна.
— Ама ти говориш сериозно?
— Нямаше да се хабя да се срещам с теб, ако не бях сериозен. Ако бях в настроение за шеги, щях да си прекарам времето с някого, когото харесвам. — Рафаел отново седна в ракитения
стол. — Камила Белкор е на свобода в Ню Йорк. Ловците на сенки се интересуват
единствено от онази тъпа история покрай сина на Валънтайн и няма да си дадат труда да я
издирят. Тя представлява непосредствена заплаха за мен, тъй като иска да си върне контрола
над манхатънския клан. Повечето от тях са ми верни, така че най-лесният начин да се изкачи
до върха на йерархията е като ме убие.
— Ясно — бавно каза Саймън. — Но защо точно аз?
— Ти си дневен вампир. През нощта има кой да ме брани, но ти можеш да ме защитиш през
деня, когато повечето от нашата раса са безсилни. Освен това носиш знака на Каин. Ако ти
стоиш между мен и нея, тя няма да посмее да ме нападне.
— Всичко това е така, но няма да го направя.
Рафаел го изгледа невярващо.
— Защо не?
Думите направо изскочиха от устата на Саймън.
— Ти майтапиш ли се? Защото откакто станах вампир не си направил абсолютно нищо за
мен. Тъкмо обратното, положи всички усилия да ми вгорчиш живота и да му сложиш край.
Така че, ако предпочиташ да се изразя като вампир — за мен е огромно удоволствие,
господарю мой, да ви кажа: Вървете на майната си.
— Не е разумно да ме превръщаш в свой враг, дневни вампире. Като приятели…
Саймън се изсмя, неспособен да повярва на ушите си.
— Я чакай! Значи досега сме били приятели? На това ти му казваш приятелство?
Рафаел оголи вампирските си зъби и Саймън си даде сметка, че наистина е ядосан.
— Знам защо ми отказваш, дневни вампире, и не е заради някакво престорено чувство, че си
бил отритнат. Толкова тясно си свързан с ловците на сенки, че се имаш за един от тях.