Град на изгубени души

— За какво тогава съм му аз? — попита Клеъри с разтреперан глас. — Защо дойде в стаята

ми? — Като се надяваше да не се е изчервила, тя опита да пропъди спомена за целувката му,

за натиска на тялото му върху нейното в леглото й.

Все още те обича — безплътният глас на брат Закарая бе учудващо мек. — Ти си онова,

около което се върти светът му. Това не се е променило.

— Ето защо трябваше да се махнем — напрегнато каза Джослин. — Той ще се върне за нея.

Не можехме да останем и в участъка. Не знам къде бихме били на сигурно място…

— Тук — заяви Магнус. — Мога да издигна магически бариери, които Джейс и Себастиан

няма да успеят да преминат.

Клеъри видя облекчението, нахлуло в очите на майка й.

— Благодаря ти — каза Джослин. Магнус махна с ръка.

— За мен ще е чест. Обичам да отблъсквам ядосани ловци на сенки, особено когато са

обладани.

Той не е обладан — напомни им брат Закарая.

— Да не издребняваме — рече Магнус. — Въпросът е какви ги вършат онези двамата? Какво

планират?

— Клеъри каза, че когато ги видяла в библиотеката, Себастиан подхвърлил, че Джейс много

скоро щял да управлява Института — обади се Алек. — Значи определено кроят нещо.

— Най-вероятно продължават започнатото от Валънтайн — предположи Магнус. — Долу

долноземците, да убием всички непокорни ловци на сенки, дрън, дрън, дрън.

— Може би. — Клеъри не бе толкова сигурна. — Джейс спомена, че сега Себастиан служел

на по-висша кауза.

— Само Ангелът знае какво предвещава това — каза Джослин. — Години наред бях женена

за фанатик и ми е ясно какво означава „висша кауза”: да изтезаваш невинните, да сееш

смърт, да обърнеш гръб на някогашните си приятели и всичко това — в името на нещо, което

смяташ за по-голямо от себе си, но което не е нищо друго, освен алчност и детинщина,

украсени във фамозни фрази.

— Мамо! — Клеъри не бе свикнала да чува такава злъч в гласа на майка си.

Ала Джослин гледаше към брат Закарая.

— Каза, че никое оръжие на този свят не може да рани само единия. Никое оръжие, за което

си чувал…

В очите на Магнус изведнъж припламна огън, като котешки очи, уловили лъч светлина.

— Мислиш, че…

— Железните сестри — заяви Джослин. — Никой не разбира от оръжия повече от тях. Може

би те ще имат отговор.

Железните сестри, както Клеъри знаеше, бяха женски орден като този на Мълчаливите

братя. Те не зашиваха устите и очите си като братята, но за сметка на това живееха почти

напълно изолирани в кула, чието точно местонахождение се пазеше в тайна. Те не бяха

воини, а творци — ръцете, които изработваха оръжията, стилитата и серафимските ками, с

чиято помощ ловците на сенки оставаха живи. Имаше руни, които единствено те можеха да

издълбаят и само те знаеха как да изваят сребристобялото вещество, наричано адамас, в

демонични кули, стилита и рунически камъни. Трудно бе да ги види човек, тъй като не

присъстваха на заседанията на Съвета, нито пък ходеха в Аликанте.

Възможно е — реши брат Закарая след дълга пауза.

— Ако Себастиан може да бъде убит… ако съществува оръжие, което е в състояние да

отнеме неговия живот, но не и този на Джейс… това означава ли, че Джейс ще се освободи

от влиянието му? — попита Клеъри.

Последва още по-дълга пауза, преди брат Закарая най-сетне да отговори.

Да. Това е най-вероятният изход.

— Значи трябва да отидем при сестрите. — Изтощение обгръщаше Клеъри като плащ,

затваряше клепачите й, вгорчаваше вкуса в устата й. Тя потърка очи в опит да го прогони. —

Още сега.

— Аз не мога — каза Магнус. — Само жени, и то ловци на сенки, могат да прекрачат прага

на Елмазената цитадела.

— Ти също няма да ходиш — заяви Джослин на Клеъри с възможно най-строгия си глас,

същия, който използваше за забрани от рода на „не, няма да обикаляш по клубовете със

Саймън след полунощ”. — Тук, зад магическите бариери на Магнус, ще си в по-голяма

безопасност.

— Изабел — обади се Алек. — Изабел може да отиде.

— Имаш ли някаква представа къде е? — попита Клеъри.

— Вкъщи, предполагам — сви рамене Алек. — Мога да й звънна…

— Аз ще се погрижа — намеси се Магнус, като извади телефона с едно движение и написа

съобщение с умение, плод на дългогодишна практика. — Късно е и няма защо да я будим.

Всички се нуждаем от почивка. Ако ще ви пращам при Железните сестри, ще трябва да го

направим утре.

— Аз ще я придружа — каза Джослин. — Никой не търси точно мен, а е по-добре да не ходи

сама. Вече не съм ловец на сенки, но някога бях. Нужно е само един от нас да е с

ненакърнена репутация.

— Не е честно — възпротиви се Клеъри.

Майка й отказваше да я погледне.

— Клеъри…

— През последните две седмици на практика се превърнах в затворник. — Тя се изправи на

крака, гласът й трепереше. — Клейвът ми забрани да търся Джейс. А сега, когато той дойде

при мен — при мен — ти не ми разрешаваш да отида с теб при Железните сестри…

— Не е безопасно. Джейс най-вероятно те следи магически…

Тук вече Клеъри не издържа.

— Всеки път, когато се опиташ да ме предпазиш от нещо, съсипваш живота ми!

— Не, колкото повече се сближаваш с Джейс, толкова повече сама съсипваш живота си! —

също толкова рязко отвърна майка й. — Всеки риск, който си поемала, всяка опасност, на