Виждали сме те с тях. Вместо да посвещаваш нощите си на лов, както би трябвало, ти ги
прекарваш с дъщерята на Валънтайн. Живееш с върколак. Ти си срам за вампирите.
— Така ли провеждаш всичките си интервюта за работа?
Рафаел отново оголи зъби.
— Трябва да решиш дали си вампир или ловец на сенки.
— В такъв случай избирам ловец на сенки. Защото от досегашния си опит с вампирите, вие
определено не струвате.
Рафаел се изправи.
— Правиш огромна грешка.
— Вече ти казах…
Другият вампир го прекъсна с махване на ръка.
— Надига се мрак. Той ще залее земята с жупел и черни сенки, а когато всичко свърши, от
скъпоценните ти нефилими няма да е останало нищо. Ние, децата на нощта, ще оцелеем,
защото живеем в тъмнина. Ала ако продължиш да се отричаш от истинската си същност, ти
също ще бъдеш унищожен и никой няма да си мръдне пръста, за да ти се притече на помощ.
Инстинктивно, Саймън докосна знака на Каин на челото си и Рафаел се изсмя беззвучно.
— А, да, знакът, с който Ангелът те беляза. Във времената на мрак ангелите също ще бъдат
погубени. Силата им няма да ти помогне. И ще сториш добре да се молиш да не го изгубиш,
преди войната да е избухнала. Защото ако това се случи, готви се за същинска опашка от
врагове, чакащи реда си, за да се разправят с теб. А аз ще бъда начело.
Клеъри дълго лежа по гръб върху разтегаемия диван на Магнус. Чу как майка й мина по
коридора и влезе в една от празните спални за гости, затваряйки вратата зад себе си. През
вратата на своята стая чуваше как Магнус и Алек разговарят тихичко в дневната.
Предполагаше, че би могла да ги изчака да заспят, но Алек бе споменал, че напоследък
Магнус стоял буден до малките часове на нощта, изучавайки руните, и макар брат Закарая да
бе казал, че ги е превел, не можеше да е сигурна, че двамата ще си легнат скоро.
Тя седна в леглото до Председателя Мяу, който издаде неясен звук на недоволство, и
затършува в раницата си. Извади прозрачна пластмасова кутия и я отвори. Вътре бяха
цветните й моливи, няколко парченца тебешир… и стилито й.
Клеъри стана, мушна стилито в джоба на якето си и взе телефона си от бюрото. Написа
съобщение (ДА СЕ ВИДИМ В „ПРИ ТАКИ”), изпрати го успешно, след което прибра апарата
в джоба на дънките и си пое дълбоко дъх.
Не беше честно спрямо Магнус, знаеше го. Беше обещал на майка й, че ще се грижи за нея, а
това не включваше тя да се измъкне тайно от апартамента му. Само че тя си бе държала
устата затворена. Не беше обещала нищо. И освен това — ставаше дума за Джейс.
„Ти би направила всичко, за да го спасиш, каквото и да ти струва това, каквото и да се
наложи да обещаеш на Ада или на Рая. Нали?”
Извади стилито си, насочи връхчето към оранжевата стена и започна да рисува портал.
*
Силно тропане събуди Джордан. Той рязко седна и се изтърколи от леглото, заемайки
приклекнала поза на пода. Годините обучение с Претор Лупус му бяха създали мълниеносни
рефлекси и навика да спи леко. Бързо подушване и оглеждане на стаята не разкри нищо,
освен лунните лъчи, осветяващи пода пред него.
Тропането се повтори и този път той го разпозна. Някой блъскаше по входната врата.
Понеже както обикновено си бе легнал само по боксерки, той си нахлузи дънки и тениска,
отвори вратата на стаята си и отиде в коридора. Ако бяха тумба пияни колежанчета, които се
забавляваха, като чукаха по всички врати в сградата, чакаше ги близка среща с разгневен
върколак.
Посегна към вратата… и се поколеба. В мислите му отново изникна образът, преследвал го в
дългите часове, докато успее да заспи — на Мая, побягнала от него в корабостроителницата.
Изражението й, когато се бе отдръпнала. Беше я притиснал, знаеше си го; беше поискал
твърде много от нея, твърде рано. С което най-вероятно тотално бе прецакал всичко. Освен
ако… ами ако беше премислила? Нали някога връзката им се състоеше именно от пламенни
караници и също толкова пламенни сдобрявания.
Той отвори вратата с разтуптяно сърце. И примига. На прага стоеше Изабел Лайтууд.
Лъскавата й черна коса се спускаше почти до кръста й; носеше високи до коленете велурени
ботуши, впити дънки и червена копринена блуза; познатият червен медальон проблясваше
мрачно около врата й.
— Изабел? — Не можа да скрие изненадата в гласа си, нито пък, подозираше той —
разочарованието.
— Е, и аз не търсех теб — заяви тя и като мина покрай него, влезе в апартамента. Под
мириса на ловец на сенки (като стоплено от слънцето стъкло), се долавяше парфюм с розово
ухание. — Исках да се видя със Саймън.
Джордан присви очи насреща й.
— Два часът през нощта е.
Тя сви рамене.
— Той е вампир.
— Аз обаче не съм.
— Нима? — Ъгълчетата на червените й устни се извиха. — Да не би да те събудих? — Тя се
пресегна и разкопча най-горното копче на дънките му, при което връхчето на нокътя й
одраска плоския му корем. Джордан усети как мускулите му се стегнаха. Не можеше да
отрече, че Изи изглежда страхотно. Освен това бе леко плашеща. Той се зачуди как изобщо
скромният Саймън успява да се справи с нея. — Няма да е лошо да си закопчаваш дънките
догоре. Между другото — готини боксерки.