Град на изгубени души

— Е, как тогава контактуваш с тях?

— Имам някой, който отговаря за мен. Той се свързва с мен, когато му трябвам, или пък аз

му се обаждам, ако има нещо спешно…

— Това е спешно. — Мая пъхна палци в гайките за колан на дънките си. — Люк умира, а

Магнус твърди, че в Претор Лупус имат информация, която би могла да го спаси. — И тя го

погледна с широко отворени тъмни очи. Джордан си помисли, че би трябвало да й каже как

членовете на Претор Лупyc не обичат да се забъркват в работите на Клейва; как предпочитат

да гледат своите дела и своята мисия — да помагат на новите долноземци. Нямаше никаква

гаранция, че ще се съгласят да им съдействат, но за сметка на това съществуваше доста

голяма вероятност искането за помощ да ги разгневи.

Ала Мая го молеше. Ето че имаше възможност да стори нещо за нея… нещо, което би могло

да се окаже стъпка по дългия път към изкупването на онова, което й бе причинил.

— Добре — заяви той. — Да вървим в щаба им и да говорим с тях очи в очи. Той се намира

доста далеч оттук — в северния край на Лонг Айлънд. Може да вземем пикапа ми.

— Добре. — Мая намести раницата на гърба си. — Предположих, че ще трябва да отидем

някъде, затова си взех нещата.

— Мая. — Беше Изабел. Толкова дълго не бе проговорила, че Джордан почти бе забравил за

присъствието й. Той се обърна и видя, че се е облегнала на стената до саймъновата стая,

обвила ръце около тялото си, сякаш й беше студено. — Той добре ли е?

Мая трепна.

— Люк ли? Не…

— Джейс. — Гласът на Изабел бе тих като въздишка. — Джейс добре ли е? Ранен ли е, или

пък заловен, или…

— Добре е — глухо отвърна Мая. — Отново изчезна. Заедно със Себастиан.

— Ами Саймън? — Изабел хвърли бърз поглед към Джордан. — Нали каза, че е при

Клеъри…

Мая поклати глава.

— Не е бил там. — Пръстите й здраво стискаха презрамките на раницата. — Обаче научихме

нещо, което никак няма да ти хареса. Джейс и Себастиан са свързани по някакъв начин. Ако

нараниш Джейс, нараняваш и Себастиан. Убиеш ли го, Себастиан също ще умре. И

обратното. Лично Магнус ми го каза.

— Клейвът знае ли? — начаса попита Изабел. — Не са казали на Клейва, нали?

Мая поклати глава.

— Още не.

— Те ще разберат — рече Изабел. — Цялата глутница знае. Все някой ще проговори и тогава

Клейвът ще хвърли всичките си усилия в преследването на двамата. Ще го убият само, за да

убият и Себастиан. Ще го убият дори без причина. — Тя зарови пръсти в гъстата си черна

коса. — Трябва да се видя с брат си. Трябва да говоря с Алек.

— Чудесно — отвърна Мая. — Защото след като ми се обади, Магнус ми изпрати съобщение.

Имал предчувствие, че си тук и ме помоли да ти предам нещо. Иска веднага да отидеш в

апартамента му в Бруклин.

Навън бе сковал такъв студ, че дори с руната за топлина, която си бе нарисувала, както и

тънкото яке, което бе задигнала от гардероба на Саймън, Изабел зъзнеше, когато отвори

входната врата и се шмугна в сградата на Магнус.

Пое по стълбите, прокарвайки ръка по паянтовия парапет. Част от нея копнееше да се втурне

нагоре, при Алек, който щеше да разбере как се чувства, ала друга част, онази, която през

целия й живот бе крила тайната на родителите им от своите братя, искаше да се свие на

кълбо върху площадката и да остане сама с болката си. Онази част от нея, която

ненавиждаше да разчита на когото и да било (защото нямаше ли те рано или късно да те

разочароват?) и която се гордееше с това, че Изабел Лайтууд не се нуждае от никого, и

напомни, че е тук, защото те я бяха помолили. Те имаха нужда от нея.

Изабел нямаше нищо против да се нуждаят от нея. Всъщност дори й беше приятно. Именно

затова й бе отнело повечко време докато обикне Джейс, когато той за първи път прекрачи

портала от Идрис, слабовато десетгодишно момче с печални бледозлатисти очи. Алек начаса

го беше харесал, но на Изабел не и бе приятна сдържаността му. Когато майка им й бе

казала, че бащата на Джейс е бил убит пред очите му, Изабел си го бе представила облян в

сълзи да идва при нея за утеха и дори за съвет. Ала той сякаш не се нуждаеше от никого.

Дори на десет години вече бе надарен с язвително, отбранително остроумие и рязък нрав.

Всъщност, слисано си бе помислила Изабел, той страшно приличаше на нея.

В крайна сметка да се сближат им бе помогнало това, че и двамата бяха ловци на сенки —

общата им любов към хладните оръжия, искрящите серафимски ками, болезненото

удоволствие от жигосването на знаци, умопомрачителната бързина на битката. Когато Алек

бе поискал да излезе на лов без сестра си, само с него, Джейс се бе застъпил за Изабел:

„Нуждаем се от нея; тя е най-добрата. Освен мен, разбира се.”

Беше го обикнала дори само заради това.

Вече бе стигнала апартамента на Магнус. През пролуката под вратата се процеждаше лъч

светлина, чуваха се и гласове. Изабел бутна вратата и бе обгърната от топла вълна. Обзета от

благодарност, тя пристъпи навътре.

Топлината идваше от огъня, пращящ зад решетката на камината… макар сградата да нямаше

комини, а пламъците да имаха синьо— зелен магически оттенък. Магнус и Алек се бяха

настанили на един от диваните край камината. При влизането й Алек вдигна очи и когато я