Град на изгубени души

има хора, които е невъзможно да бъдат спасени. Или ако е възможно, то е само с помощта на

такава обич и саможертва, които биха унищожили онзи, от когото идват.

Изабел бавно поклати глава.

— Не те разбирам. Джейс ни е брат, но Алек… Алек е и негов парабатаи.

— Знам какво означава това — отвърна Магнус. — Познавал съм парабатаи, които са били

толкова близки, че сякаш бяха едно цяло. Когато единият от тях умре, знаеш ли какво се

случва с другия…

— Престани! — Изабел си запуши ушите с ръце за миг, преди бавно да ги свали. — Как

смееш, Магнус Бейн! Как смееш още повече да влошаваш положението!

— Изабел. — Магнус разтвори юмруци; очите му бяха разширени, сякаш и той самият беше

изненадан от изблика си. — Съжалявам. Понякога забравям… че при всичкия ти

самоконтрол и сила, ти си също толкова уязвима, колкото и Алек.

— У Алек няма и капчица слабост — възрази Изабел.

— Не — съгласи се Магнус. — За да обичаш както сърцето ти повелява, е нужна сила.

Работата е там, че ми трябваш тук заради него. Има неща, които аз не мога да направя за

Алек, неща, които не мога да му дам. — За миг самият Магнус придоби странно уязвим вид.

— Познаваш Джейс също толкова отдавна, колкото и той. У теб той може да открие

разбиране, каквото аз не мога да му дам. И освен това те обича.

— Разбира се, че ме обича. Нали съм му сестра.

— Кръвта невинаги означава обич. — В гласа на Магнус се прокраднаха горчиви нотки. —

Само попитай Клеъри.

Клеъри се изстреля през портала като през дулото на пушка и изхвърча от другата страна.

Преметна се и като никога се приземи на крака. Това трая само миг — прекалено замаяна от

пътуването през портала, за да се съсредоточи, тя не можа да запази равновесие и падна.

Раницата пое удара и като въздъхна (все някой ден обучението й щеше да си каже думата!),

тя се изправи, отупвайки прахта от дънките си.

Намираше се пред къщата на Люк. Реката блещукаше зад рамото й, а отвъд нея градът се

издигаше като гора от светлини. Къщата на Люк изглеждаше точно така, както я бяха

оставили преди няколко часа — заключена и потънала в мрак. Застанала на чакълестата

пътечка, водеща към входните стъпала, Клеъри преглътна мъчително.

Много бавно тя докосна пръстена на дясната си ръка.

Саймън?

Отговорът долетя незабавно:

Да?

Къде си?

Отивам към метрото. Ти вкъщи ли си?

У Люк съм. Ако съм права и Джейс се върне, ще ме потърси тук.

Тишина. А после:

Е предполагам, че знаеш как да се свържеш с мен, ако ти трябвам.

Така мисля. Клеъри си пое дълбоко дъх. Саймън?

Да?

Обичам те.

Пауза.

Аз също те обичам.

Това беше. Нямаше изщракване като от затваряне на телефон — Клеъри просто почувства, че

връзката се разпадна, сякаш някой бе срязал нишка в главата й. Зачуди се дали Алек бе имал

нещо такова предвид, когато бе споменал за разкъсването на връзката между двама

парабатаи.

Тя тръгна по пътечката към къщата и бавно изкачи стъпалата. Това беше домът й. Ако

Джейс възнамеряваше да се върне за нея, както бе подхвърлил, щеше да дойде тук. Клеъри

приседна на най-високото стъпало, сложи раницата в скута си и зачака.

Застанал пред хладилника в апартамента си, Саймън отпи за последно от студената кръв,

докато споменът за безмълвния глас на Клеъри бавно избледняваше. Току— що се беше

прибрал. Беше тъмно, хладилникът бръмчеше шумно, а в апартамента се носеше странна

миризма на… текила? Може би Джордан беше пил. Така или иначе вратата му беше

затворена. Не че Саймън го винеше, задето бе заспал — все пак беше четири сутринта.

Той пъхна бутилката обратно в хладилника и се отправи към стаята си. За първи път от една

седмица насам щеше да спи у дома си. Беше свикнал да дели леглото си с някого, да има до

кого да се притисне нощем. Харесваше му как Клеъри сякаш си пасваше с тялото му, свита

на кълбо, опряла глава на ръката си, а ако трябваше да бъде откровен, му харесваше и това, че тя не можеше да спи, ако той не беше до нея. То го караше да се чувства потребен и

незаменим… макар очевидното безразличие на Джослин дали той спи в леглото на дъщеря й

или не, да подчертаваше факта, че според нея той не представлява по-голяма сексуална

заплаха от някоя златна рибка.

Разбира се, двамата с Клеъри и преди бяха спали в едно легло — откакто бяха петгодишни,

докато станаха на около дванайсет. Това може и да имаше нещо общо, каза си той, докато

отваряше вратата на стаята си. Повечето от тези нощи бяха прекарвали в бурни занимания,

като например състезания по това кой ще изяде по-бавно една— едничка бисквита с

фъстъчено масло. Или пък вмъкваха тайно DVD плейър в стаята и…

Саймън примига. Спалнята му си изглеждаше същата — голи стени, пластмасови полици с

дрехи върху тях, китарата му, окачена на стената, и дюшека на пода. Ала върху леглото

имаше лист хартия — бяло квадратче на черния фон на раздърпаното одеяло. Нечетливият

почерк с големи завъртулки му беше познат. Изабел.

Той вдигна бележката и зачете:

Саймън, опитах да ти се обадя, но телефонът ти явно е изключен. Не знам къде си. Не знам

дали Клеъри вече ти е казала за станалото тази нощ. Аз обаче трябва да отида у Магнус и

много би ми се искало и ти да си там.