Град на изгубени души

Никога не се страхувам, ала този път се боя за Джейс. Боя се за брат си. Никога не съм

искала нищо от теб, Саймън, ала сега те моля. Ела, моля те.

Изабел

Писмото падна от безчувствените пръсти на Саймън. Още преди да бе докоснало пода, той

беше изхвърчал от апартамента и тичаше по стълбите.

Когато Саймън влезе в апартамента на Магнус, там цареше тишина. Зад решетката на

камината гореше огън, а Магнус стоеше пред него върху един мек диван, вдигнал крака върху

малката масичка. Алек бе заспал с глава в скута му и магьосникът си играеше с кичур от

черната му коса, зареял невиждащи очи към пламъците, сякаш гледаше назад към миналото.

Саймън неволно си спомни какво му беше казал Магнус за вечния живот една вечер:

„Ще дойде ден, когато ще останем само ти и аз.”

Саймън потрепери и Магнус вдигна очи.

— Изабел те помоли да дойдеш, знам — каза тихо, за да не събуди Алек. — Стаята й е ей

там — първата врата вляво.

Саймън му кимна и пое по коридора. Беше необичайно нервен, сякаш се готвеше да излезе

на първа среща. Доколкото си спомняше, Изабел никога не бе търсила нито помощта, нито

присъствието му; по никакъв начин не бе показвала, че се нуждае от него за каквото и да

било.

Бутна първата врата вляво и прекрачи прага. В стаята цареше мрак, лампите бяха угасени.

Ако нямаше вампирско зрение, вероятно нямаше да види нищо, освен тъмнина. Сега обаче

различи очертанията на гардероб, столове с нахвърляни върху тях дрехи и легло с отметната

покривка, върху което Изабел спеше, легнала на една страна, с разпиляна по възглавницата

коса.

Саймън не можеше да откъсне очи от нея. Никога досега не я бе виждал заспала.

Изглеждаше някак по-млада, лицето й бе отпуснато, дългите й ресници докосваха върховете

на скулите й. Устата й бе полуотворена, краката й — свити под нея. Беше само по тениска…

при това негова — износена синя тениска, върху която пишеше: „ПРИКЛЮЧЕНСКИ КЛУБ

„ЛОХНЕСКО ЧУДОВИЩЕ”. ОТКРИВАМЕ ОТГОВОРИ И ПРЕНЕБРЕГВАМЕ ФАКТИТЕ”.

Саймън затвори вратата зад гърба си. Беше по-разочарован, отколкото очакваше. Не му бе

хрумнало, че може да я открие вече заспала. Искаше му се да поговори с нея, да чуе гласа й.

Свали си обувките и легна до нея. Тя определено заемаше повече място, отколкото Клеъри.

Изабел бе висока (на ръст бе почти колкото него), но костите й, когато я докосна по рамото, бяха фини под допира му. Саймън прокара пръсти по ръката й.

— Из? Изабел?

Тя измърмори нещо и зарови лице във възглавницата. Саймън се наведе малко по-близо… и

долови мириса на текила и парфюм с дъх на рози. Е, това решава нещата. Беше си мислил да

я вземе в прегръдките си и да я целуне нежно, но „Саймън Люис, който опипва припаднали

от препиване жени” определено не беше епитафията, с която искаше да бъде запомнен.

Отпусна се по гръб и се загледа в тавана. Напукана мазилка и петна от влага. Магнус

определено трябваше да повика някой, който да направи нещо по въпроса. Сякаш доловила

присъствието му, Изабел се обърна и се долепи до него, меката й буза се допря до рамото му.

— Саймън? — замаяно каза тя.

— Да. — Той лекичко докосна лицето й.

— Ти дойде. — Изабел преметна ръка през гърдите му и облегна глава на рамото му. —

Мислех, че няма да го направиш.

Пръстите му описваха фигурки по ръката й.

— Разбира се, че дойдох.

— Извинявай, че съм заспала — изрече Изабел във врата му.

Саймън се усмихна сам на себе си в тъмното.

— Няма проблем. Дори да искаше просто да дойда тук и да те държа в прегръдките си,

докато спиш, пак щях да го направя.

Усети как тя се напрегна за миг, а после се отпусна.

— Саймън?

— Да?

— Ще ми разкажеш ли нещо?

Той примига.

— Какво?

— История, в която добрите побеждават, а лошите губят. И си остават мъртви.

— Приказка, значи? — Саймън си напрегна ума. Всички приказки, които познаваше, знаеше

единствено във версиите на Дисни и първият образ, който изникна в съзнанието му, беше

Ариел, с банския си от мидени черупки. Когато беше на осем, беше влюбен в нея, не че сега

бе най-подходящият момент да го спомене.

— Не. — Думата прозвуча като въздишка. — Изучаваме приказки в училище. Голяма част от

магията в тях е истинска… но както и да е. Не, искам нещо, което не съм чувала досега.

— Добре тогава, имам точно каквото ти трябва. — Саймън я помилва по косата; миглите й

погалиха шията му, когато тя затвори очи. — Преди много години, в една далечна

галактика…

Клеъри нямаше представа колко дълго е седяла на стъпалата пред къщата на Люк, когато

започна да се разсъмва. Слънцето се издигна зад къщата и обля небето в розов цвят, а реката

се превърна в стоманеносиня лента. Клеъри потрепери. Всъщност, зъзнеше толкова отдавна,

че цялото й тяло сякаш бе застинало в една— единствена вкочаняваща тръпка от студ. Беше

използвала две сгряващи руни, ала те не бяха помогнали особено; Клеъри имаше чувството,

че треперенето е повече на психологическа основа, отколкото нещо друго.

Щеше ли да се появи? Ако вътре в него все още се криеше толкова от Джейс, колкото Клеъри

предполагаше, щеше да го направи. Когато й каза, че ще се върне за нея, тя бе сигурна, че

възнамерява да го стори възможно най-скоро. Джейс не беше от търпеливите. И не играеше