Град на изгубени души

— Въпрос ли задаваш или отбелязваш факт?

— Тя има право да знае плановете ни — каза Джейс. — Дойде тук, знаейки, че не може да

се върне.

— Забележителна проява на вяра. — Себастиан прокара пръст по ръба на чашата си. Клеъри

бе виждала съвсем същия жест у Валънтайн. — В теб. Обича те и именно затова е тук. Нали?

— И какво ако е така? — попита Клеъри. Предполагаше, че би могла да се престори, че има

и друга причина, но очите на Себастиан бяха тъмни и пронизващи и тя се съмняваше, че ще

успее да го заблуди. — Имам доверие на Джейс.

— Но не и на мен — допълни Себастиан.

Клеъри подбра следващите си думи изключително внимателно.

— Ако Джейс ти се доверява, значи аз също искам да го сторя. Освен това си ми брат. Това

би трябвало да има някакво значение. — Лъжата остави горчив вкус в устата й. — Но просто

не те познавам достатъчно добре.

— Тогава може би няма да е лошо да отделиш малко време на това да ме опознаеш — заяви

Себастиан. — И тогава ще ти разкажем за нашите планове.

Ще ти разкажем. Нашите планове. В мислите на Себастиан имаше само той и Джейс, но не и

Джейс и Клеъри.

— Не ми харесва да я държим в неведение — възрази Джейс.

— Ще й кажем след една седмица. Какво значение има една седмица?

Джейс го изгледа.

— Преди две седмици ти беше мъртъв.

— Е, нали не предложих две седмици — каза Себастиан. — Това би било лудост.

Джейс погледна към Клеъри, а едното ъгълче на устните му подскочи.

— Готова съм да чакам, докато ми повярвате. — Клеъри знаеше, че това са правилните,

разумни думи. Ала й бе противно да ги изрече. — Колкото дълго се наложи.

— Една седмица — отсече Джейс.

— Една седмица — съгласи се Себастиан. — Което означава, че ще стои тук, в апартамента.

Никаква връзка с когото и да било. Никакво отключване на вратата за нея. Никакво

излизане.

Джейс се облегна в стола си.

— Ами ако я придружавам?

Себастиан го изгледа продължително изпод сбърчени вежди. Лицето му бе придобило

преценяващо изражение — очевидно решаваше какво точно да позволи на Джейс, даде си

сметка Клеъри. Опитваше се да претегли колко да отпусне каишката, на която държеше

„брат” си.

— Добре — заяви той най-сетне, с глас, преливащ от снизхождение. — Ако ти си с нея,

може.

Клеъри сведе поглед към чашата си с вино. Чу как Джейс му отговори тихичко, но не бе в

състояние да го погледне. От мисълта за Джейс, комуто позволяваха да прави това или онова

— на същия Джейс, който винаги правеше каквото си поиска — й се повдигаше. Искаше й се

да скочи и разбие винената бутилка в главата на Себастиан, ала знаеше, че е невъзможно.

„Порежеш ли единия, проливаш кръвта и на другия.”

— Харесва ли ти виното? — Себастиан дори не се опитваше да скрие развеселения си тон.

Клеъри пресуши чашата си, макар че горчивият вкус я задави.

— Прекрасно е.

Мястото, в което Изабел се озова, бе като от друга планета. Наситенозелена равнина се

разстилаше пред нея под прихлупено сиво— черно небе. Изабел вдигна качулката на

униформата си и надникна очарована. Никога досега не бе виждала небето да надвисва

толкова внушително над такава огромна равнина, която блещукаше като осеяна със

скъпоценни камъни и имаше цвят на мъх. Направи крачка напред и осъзна, че това наистина

беше мъх, избуял около и върху черните камъни, осеяли земята с цвят на въглен.

— Вулканична равнина. — Джослин стоеше до Изабел, а вятърът вадеше червеникаво—

златисти кичури от стегнатия й кок. Толкова приличаше на Клеъри, че бе направо плашещо.

— Някога това са били корита, в които е текла лава. Най-вероятно цялата местност е

вулканична в една или друга степен. Тъй като работят с адамас, сестрите се нуждаят от

невероятна горещина за своите ковашки пещи.

— В такъв случай човек би очаквал да е малко по-топло — промърмори Изабел.

Джослин й хвърли суховат поглед и тръгна нанякъде. Изабел имаше чувството, че е избрала

посоката напълно произволно, но въпреки това я последва.

— Понякога толкова приличаш на майка си, че чак се учудвам, Изабел.

— Ще го приема като комплимент. — Изабел присви очи — никой нямаше право да говори

лошо за семейството й.

— Не го казах като обида.

Изабел не откъсваше поглед от хоризонта, където тъмното небе се сливаше с блестящо

зелената земя.

— Колко добре си познавала родителите ми?

Джослин й хвърли кос поглед.

— Достатъчно добре, докато бяхме заедно в Идрис. След това не ги бях виждала дълги

години, до съвсем наскоро.

— Познаваше ли ги, когато са се оженили?

Пътят, който Джослин бе избрала, започна да се изкачва, така че отговорът й бе леко

запъхтян.

— Да.

— Бяха ли… влюбени?

Джослин се закова на място и се обърна да я погледне.

— Изабел, за какво става дума?

— Любов? — отвърна Изабел след моментна пауза.

— Не знам защо смяташ, че съм специалист в тази област.

— Е, нали през целия му живот си успяла да държиш Люк до себе си, без да му дадеш

категоричен отговор, преди най-сетне да приемеш да се омъжиш за него. Това е

впечатляващо. Ще ми се и аз да имах такава власт над някой мъж.

— Ти също я имаш — отвърна Джослин. — Такава власт, имам предвид. А и то не е нещо, за

което си струва да мечтаеш. — Тя прокара пръсти през косата си и Изабел почувства