Град на изгубени души

дъното на коридора се появи Джейс. Себастиан начаса я пусна, обърна я към себе си и

разроши косата й с вълча усмивка на устните.

— Радвам се да те видя, сестричке.

Клеъри бе останала без думи. Същото обаче не можеше да се каже за Джейс. Босоног и

облечен в черно кожено яке, дънки и бяла тениска, той идваше безшумно към тях.

— Ти да не прегръщаше Клеъри? — Погледът му към Себастиан бе пълен с изумление.

Себастиан сви рамене.

— Тя ми е сестра. Радвам се да я видя.

— Ти не прегръщаш никого — напомни му Джейс.

— Е, нямах време да сготвя нещо в нейна чест.

— Не беше нищо особено — махна с ръка Клеъри. — Спънах се и той ме улови, за да не

падна.

Дори да бе учуден, че тя го защитава, Себастиан изобщо не го показа. Лицето му бе напълно

безизразно, когато Клеъри отиде при Джейс, който я целуна по бузата; пръстите му върху

кожата й бяха хладни.

— Какво правиш тук горе? — попита той.

— Търсех те — сви рамене тя. — Събудих се и не те открих. Реших, че може би спиш.

— Виждам, че си намерила запасите от дрехи — подхвърли Себастиан и посочи блузата й.

— Харесват ли ти?

Джейс му хвърли бърз поглед.

— Бяхме навън за храна — каза той на Клеъри. — Нищо кой знае колко специално. Просто

хляб и сирене. Искаш ли да обядваш?

Ето как няколко минути по-късно Клеъри седеше край голямата маса от стъкло и стомана.

От продуктите, подредени пред нея, се досети, че второто й предположение трябва да е

вярно. Намираха се във Венеция. На масата имаше хляб, италиански сирена, салам и

прошуто, грозде и смокиново сладко, както и бутилки италианско вино. Джейс се бе

настанил насреща й, а Себастиан седеше начело. Това я върна към нощта, когато срещна

Валънтайн, в „Ренуик” в Ню Йорк — той също бе седнал начело на масата, между нея и

Джейс, беше им предложил вино и им бе казал, че са брат и сестра.

Клеъри погледна скришом към истинския си брат и си спомни лицето на майка й, когато го

бе видяла. Валънтайн. Само че Себастиан не бе съвършено копие на баща им. Беше виждала

снимки на Валънтайн, когато е бил на тяхната възраст. Върху лицето на Себастиан суровите

черти на баща й бяха омекотени от красотата на майка й; той бе висок, но не така

широкоплещест, по-жилав и котешки гъвкав. Имаше скулите на Джослин и нейните изящни,

меки устни, както и тъмните очи на Валънтайн и бялорусата му коса.

В този миг Себастиан вдигна глава, сякаш усетил, че тя го гледа.

— Вино? — Той й предложи бутилката.

Клеъри кимна, макар че никога не бе харесвала особено вкуса на виното, а след онази нощ в

„Ренуик” направо не можеше да го понася. Прокашля се, докато Себастиан пълнеше чашата

й.

— Е, това място твое ли е?

— Беше на баща ни — отвърна Себастиан и остави бутилката на масата. — На Валънтайн.

То се движи между световете — нашия и другите. Той го използваше и като убежище, и като

начин да пътува. На няколко пъти доведе и мен и ми показа как да влизам и излизам и как да

го накарам да се мести.

— Няма входна врата.

— Има, стига да знаеш как да я откриеш — обясни Себастиан. — Татко беше страшно

изобретателен с това място.

Клеъри погледна към Джейс, който поклати глава.

— Никога не ми я е показвал. Аз също не бих предположил, че изобщо има врата.

— Има много… ергенско излъчване — каза Клеъри. — Никога не съм си представяла, че

Валънтайн…

— Би могъл да притежава телевизор с плосък екран? — Джейс се ухили насреща й. — Не че

хваща някакви канали. Но можеш да гледаш DVD— та. В имението имахме стара кутия за

лед, захранвана с магическа светлина. Тук имаме свръхмодерен хладилник.

— То е заради Джослин — поясни Себастиан.

Клеъри вдигна глава.

— Какво?

— Цялото това модерно обзавеждане. Уредите. Както и дрехите. Като например блузата,

която носиш. Били са за майка ни. В случай че реши да се върне. — Тъмните очи на

Себастиан срещнаха тези на Клеъри и тя усети, че мъничко й прилошава. „Това е брат ми и

говорим за родителите ни”. Зави й се свят — случваха се твърде много неща, твърде бързо, за

да може да ги възприеме. Никога не бе имала време да мисли за Себастиан като за своя жив

брат, дишащ същия въздух като нея. Докато разбере кой е в действителност, той вече бе

мъртъв.

— Съжалявам, ако е малко странно — извинително се обади Джейс и посочи блузата й. —

Може да ти купим други дрехи.

Клеъри лекичко докосна ръкава. Платът беше гладък и деликатен, видимо скъп. Е, това

обясняваше защо всичко бе в размер, близък до нейния и в цветове, които й отиваха. Нали

изглеждаше точно като майка си.

Пое си дълбоко дъх.

— Няма проблем. Просто… Какво точно правите? Пътувате в този апартамент и…

— Опознаваме света? — безгрижно довърши Джейс. — Не е чак толкова лошо.

— Но не може да го правите до безкрай.

Себастиан не бе хапнал почти нищо, но за сметка на това бе пресушил две чаши вино. Сега

пиеше третата и очите му блестяха.

— И защо не? — попита той.

— Ами защото… защото Клейвът ви търси и не може вечно да бягате и да се криете… —

Гласът на Клеъри заглъхна, докато тя местеше очи между двамата. Те си размениха

погледи… погледи на двама души, които единствени знаят нещо. Поглед, какъвто Джейс

много отдавна не си бе разменял с другиго пред нея.

Себастиан проговори меко и бавно: