Град на изгубени души

Клеъри прекрасно си спомняше. Джейс седеше на стъпалата пред входа на Института с

книга в скута си, а тя самата бе едно стъпало над него и се привеждаше, с ръка на рамото му, за да види какво чете. Джейс бе сложил длан върху нейната, почти разсеяно, и се усмихваше.

В онзи ден Клеъри не можеше да види лицето му и не знаеше, че се бе усмихвал така. Научи

го едва сега и побърза да излезе със свито гърло, мъчейки се да си поеме дъх.

Не биваше да реагира така, строго си напомни тя. Сякаш всеки път, щом видеше Джейс в

сегашното му състояние, някой я удряше в корема. Трябваше да се преструва, че няма

значение, че не забелязва никаква разлика. Отиде в следващата стая — спалня, която доста

приличаше на предишната, само дето тук цареше пълен безпорядък. Леглото бе същинска

бъркотия от черни копринени чаршафи и одеяла; бюрото, изработено от стъкло и стомана,

бе отрупано с книги и хартия; навсякъде бяха разпилени момчешки дрехи. Дънки, якета,

тениски и бойно облекло. Сребристи отблясъци върху нощното шкафче привлякоха погледа

й и тя се приближи, неспособна да повярва на очите си.

Беше малката кутия с инициалите Дж. К. Онази, която майка й изваждаше веднъж в

годината, всяка година и над която плачеше беззвучно, а сълзите се стичаха по лицето й и

мокреха ръцете й. Клеъри знаеше какво има вътре — кичур коса, мек и бял като пух от

глухарче; късчета детска ризка; бебешка обувчица, толкова малка, че се побираше в шепата

й. Все спомени от брат й, нещо като колаж на детето, което майка й бе искала да има и за

което бе мечтала, преди Валънтайн да направи каквото бе направил и да превърне

собствения си син в чудовище.

Дж. К.

Джонатан Кристофър.

Стомахът на Клеъри се сви и тя трескаво отстъпи назад… само за да се блъсне в жива стена.

Две ръце се обвиха около нея и я прегърнаха здраво — тънки и мускулести, те бяха покрити

със светли меки косъмчета. За миг Клеъри си помисли, че е в обятията на Джейс и започна

да се отпуска.

— Какво правиш в стаята ми? — прошепна Себастиан в ухото й.

Изабел бе обучена да се събужда рано, независимо от всичко, и един лек махмурлук не бе

достатъчен, за да й попречи да го стори и този път. Тя се надигна бавно и примига срещу

Саймън.

Никога досега не бе прекарвала цялата нощ в едно легло с някой друг, ако не се брояха онези

пъти, в които се бе покатервала в леглото на родителите си, когато бе на четири години и се

боеше от гръмотевици. Затова сега не можеше да престане да зяпа Саймън, сякаш бе някакво

екзотично животно. Той лежеше по гръб, полуотворил устни, а косата падаше върху очите

му. Обикновена кестенява коса, обикновени кафяви очи. Тениската му се бе вдигнала

лекичко. Не беше мускулест като ловец на сенки. Коремът му бе плосък, но нямаше плочки,

а в лицето му все още имаше далечен намек за детска мекота. Какво беше това у него, което я

пленяваше така? Сладък бе, вярно, но Изабел бе излизала със страхотни елфически рицари,

сексапилни ловци на сенки…

— Изабел — проговори той, без да отваря очи. — Стига си ме зяпала.

Изабел въздъхна подразнено и стана от леглото. Порови в раницата, извади нещата си и

тръгна да търси банята.

Тя се оказа малко по-надолу по коридора. Вратата бе открехната и Алек тъкмо излизаше,

обвит в облак пара. Имаше хавлия около кръста си и една върху раменете, с която яростно

бършеше косата си. Не бе странно, че го вижда — също като нея, и той бе обучен да става

рано.

— Миришеш на сандалово дърво — каза вместо поздрав; ненавиждаше мириса на сандалово

дърво. Самата тя предпочиташе сладки аромати — ванилия, канела, гардения.

Алек я погледна.

— На нас сандаловото дърво ни харесва.

Изабел направи физиономия.

— Или си възприел кралския маниер да говориш за себе си в множествено число, или

двамата с Магнус се превръщате в една от онези двойки, които си мислят, че са едно цяло.

„Ние харесваме сандалово дърво”, „Ние обожаваме класическа музика”, „Надяваме се да

харесате нашия коледен подарък”… което, мен ако питаш, си е чиста проба стиснатост и

начин да се избегне купуването на два подаръка.

Алек примига с влажните си ресници насреща й.

— Ще разбереш…

— Ако ми излезеш с това, че съм щяла да разбера, когато се влюбя, ще те удуша с хавлията.

— А ако ти продължаваш да ми пречиш да си отида в стаята и да се облека, ще накарам

Магнус да призове малки духчета и да им заповяда да навържат косата ти на възелчета.

— О, я се махни от пътя ми. — И Изабел го изрита по глезена, докато той преспокойно пое

по коридора.

Имаше чувството, че ако се обърне, ще види, че се е изплезил зад гърба й, затова не погледна

назад. Вместо това се заключи в банята и пусна душа докрай. След това огледа рафтовете с

продукти за баня и от устните й се откъсна дума, която ни най-малко не подхождаше на една

дама.

Шампоан, балсам за коса и сапун с дъх на сандалово дърво. Гадост.

Когато най-сетне излезе от банята, облечена и с вдигната коса, Алек, Магнус и Джослин я

чакаха в дневната. Имаше понички, които не искаше, и кафе, което искаше. Разреди го с

щедро количество мляко и като седна, погледна към Джослин, която за нейна изненада също

носеше униформа на ловец на сенки.