Град на изгубени души

макар да си даваше сметка, че при часовата разлика между Италия и Ню Йорк, той най-

вероятно щеше да е заспал. Или поне се молеше да е заспал. Тази надежда бе многократно за

предпочитане пред възможността пръстените да не действат.

Беше стояла в стаята не повече от половин час, когато на вратата се почука.

— Влез — извика и се облегна на ръцете си, свивайки пръсти, сякаш можеше да скрие

пръстена.

Вратата бавно се отвори и Джейс я погледна от прага. Клеъри си спомни една друга вечер,

лятна жега, почукване на вратата й. Беше Джейс. Чист, с джинси и сива тениска, митата му

коса образуваше ореол от мокро злато около главата му. Синините по лицето му бяха

започнали да избледняват от лилаво към светлосинъо. Беше скрил ръце зад гърба.

— Здрасти — поздрави той. Този път не криеше ръцете си и бе облечен в мек пуловер с

бронзов цвят, който подчертаваше златото на очите му. По лицето му нямаше синини, а

сенките, които Клеъри почти бе привикнала да вижда под очите му, си бяха отишли.

„Дали е щастлив така? Наистина щастлив? И ако е, от какво точно си тръгнала да го

спасяваш?”

Клеъри пропъди тънкото гласче от главата си и се насили да се усмихне.

— Какво става?

Джейс се ухили — опасна усмивка, която накара кръвта на Клеъри да потече малко по-бързо

във вените й.

— Искаш ли да излезеш на среща?

— К— какво? — заекна тя, хваната напълно неподготвена.

— Среща — повтори Джейс. — Може да означава „колективна игра със спортен характер”,

но в този случай е „предложение за вечер, изпълнена със спираща дъха романтика в

компанията на моя милост”.

— Нима? — Клеъри не бе сигурна как да разбира всичко това. — Спираща дъха?

— Е, все пак става дума за мен — заяви Джейс. — За повечето жени дори това да ме гледат

как играя на скрабъл е достатъчно, за да им омекнат коленете. Само си представи какъв е

ефектът, когато реша да положа някакво усилие.

Клеъри седна в леглото и се погледна. Дънки, зелена копринена блузка. Спомни си

козметичните продукти в онази странна, подобна на светилище спалня. То бе по-силно от

нея — наистина й се искаше да си сложи малко гланц за устни.

Джейс протегна ръка.

— Изглеждаш невероятно. Да вървим.

Клеъри пое ръката му и му позволи да я изправи на крака.

— Не съм сигурна…

— Хайде де. — Гласът му прозвуча по онзи самонасмешлив, съблазнителен начин, който

Клеъри помнеше от времето, когато все още се опознаваха и той я бе завел в оранжерията, за

да й покаже цветето, разтварящо се точно в полунощ. — Намираме се в Италия. Венеция.

Един от най-красивите градове на света. Срамота е да не го разгледаме, не мислиш ли?

И Джейс я придърпа напред, така че тя се опря в гърдите му. Усети мекия му пуловер под

пръстите си и долови познатото ухание на сапуна и шампоана му. Сърцето й сякаш потъна

някъде много дълбоко.

— А може да си останем и вкъщи — предложи Джейс с леко задъхан глас.

— За да ми омекват коленете, докато те гледам как печелиш на скрабъл, като си изсмукваш

предпотопни думи от пръстите? — Макар и с усилие, Клеъри се отдръпна от него. — И ми

спести шегите свързани със смучене.

— По дяволите, жено, направо ми четеш мислите — каза той. — Има ли изобщо някоя

неприлична игра на думи, която да не можеш да предвидиш?

— Това е специалната ми магическа сила. Да ти чета мислите, когато вземат мръснишки

обрат.

— Значи — в около деветдесет и пет процента от времето.

Клеъри изви глава назад, за да го погледне в лицето.

— Деветдесет и пет процента? И за какво си мислиш през останалите пет?

— О, нищо особено — демони, които бих могъл да убия, руни, които трябва да науча, хора,

които са ме издразнили наскоро, хора, които са ме издразнили не толкова наскоро, патици.

— Патици?

Джейс махна с ръка.

— Както и да е. Я виж това.

Той я улови за раменете и нежно я завъртя, така че сега и двамата гледаха в една посока. Миг

по-късно (как точно, Клеъри нямаше никаква представа) стените около тях сякаш се стопиха

и тя стъпи на калдъръмена уличка. Ахна, но когато се обърна, зад себе си видя единствено

стара каменна сграда, от която високо над нея гледаха прозорци. Редици от подобни къщи се

издигаха покрай канала, до който стояха Джейс и Клеъри. Ако извиеше глава наляво, Клеъри

можеше да зърне как каналът се влива в друг, още по-широк канал, около който се издигаха

величествени сгради. Въздухът бе пропит с миризма на вода и камъни.

— Готино, а? — гордо се обади Джейс.

Клеъри се обърна и го погледна.

— Патици? — повтори тя.

Усмивка подръпна крайчетата на устните му.

— Мразя патици. Не знам защо, но винаги съм ги мразел.

Когато Мая и Джордан пристигнаха в централата на Претор Лупус, утрото вече бе

настъпило. Подскачайки и дрънчейки, пикапът се носеше по дългата бяла алея, лъкатушеща

през грижливо поддържаните морави пред внушителната къща, която се издигаше в

далечината като нос на кораб. Зад нея Мая видя редици от дървета, а зад тях — сините води

на пролива Лонг Айлънд.

— Тук ли си се обучавал? — попита тя. — Това място е невероятно!

— Не оставяй външният вид да те подведе — отвърна Джордан с усмивка. — Това си е

казарма и то от най-строгите.

Мая му хвърли кос поглед. Все още се усмихваше. Май изобщо не бе престанал да се