Град на изгубени души

— Разбира се — промърмори Джордан, — при някои от нас този процес е по-лесен,

отколкото при други.

Докато тежките стъпки на Руфъс заглъхваха по коридора, Скот се настани в стола с висока

облегалка зад бюрото и натисна копчета на странно модерен за подобно място интерком.

След като поръча закуска със строг глас, той се облегна назад и скръсти ръце зад главата си.

— Целият съм в слух.

Докато Джордан разказваше и излагаше молбата им пред претор Скот, очите и мислите на

Мая блуждаеха другаде. Зачуди се какво ли би било да бъде възпитана тук, в тази елегантна

къща на правила и строги порядки, вместо в относително безконтролната свобода на

глутницата. След известно време върколак, облечен изцяло в черно (това явно беше

униформата на членовете на Претор Лупус), им донесе калаен поднос с парчета ростбиф,

сирене и протеинови напитки. Мая погледна храната с немалка доза учудване. Вярно бе, че

върколаците се нуждаеха от много повече белтъчини от обикновените хора, но ростбиф за

закуска?

— Ще откриеш — подхвърли претор Скот, докато Мая предпазливо отпиваше от

протеиновия шейк, — че рафинираната захар е вредна за върколаците. Ако за известно

време престанеш да я консумираш, организмът ти ще спре да я иска. Нима водачът на твоята

глутница не ти го е казал?

Мая опита да си представи как Люк, който обичаше да прави палачинки в най-причудливи и

забавни форми, я поучава за вредата от захарта… но не успя. Сега обаче не беше моментът

да го споменава.

— Разбира се, че ми го каза — заяви тя. — Но в моменти на стрес имам навика да, ъъъ, се

връщам към някои от старите си пороци.

— Разбирам тревогата ти за водача на твоята глутница. — Около китката на Скот проблесна

златен ролекс. — Обикновено спазваме строга политика на ненамеса, когато се касае за

неща, които нямат отношение към новосъздадени долноземци. Всъщност, за нас

върколаците нямат предимство пред останалите долноземци, макар в организацията да се

допускат единствено ликантропи.

— Ала именно по тази причина се нуждаем от помощ — обясни Джордан. — Глутниците по

природа са винаги в движение, непрекъснато се променят. Те нямат възможността да

създадат неща като библиотеки, съдържащи събирано с години познание. Не казвам, че не

притежават мъдрост, но всичко се свежда до устни традиции и всяка глутница знае различни

неща. Бихме могли да обикаляме от глутница на глутница, докато открием някой, който да

ни каже как да излекуваме Люк, само че нямаме време. Това — при тези думи той махна с

ръка към книгите по стените, — е най-близкото подобие на архивите на Мълчаливите братя

или Спираловидния лабиринт, с което върколаците разполагат.

Скот не изглеждаше особено убеден. Мая остави протеиновия си шейк върху подноса.

— А и Люк не е просто водач на глутница — каза тя. — Той е представителят на

ликантропите в Съвета. Ако ни помогнете да го излекуваме, ще знаете, че Претор Лупус

винаги може да разчита на глас в Съвета в своя полза.

Очите на претор Скот проблеснаха.

— Интересно. Много добре, тогава. Ще погледна в книгите. Сигурно ще отнеме няколко

часа. Джордан, предлагам, ако ще се връщаш в Манхатън, да си починеш малко преди това.

Последното, от което се нуждаем, е да блъснеш пикапа си в някое крайпътно дърво.

— Аз ще карам… — започна Мая.

— Ти изглеждаш също толкова уморена. Джордан, както знаеш, за теб винаги ще има стая

при нас, въпреки че вече завърши. А Ник е на мисия, така че има легло и за Мая. Защо и

двамата не си починете, а аз ще ви повикам, когато съм готов. — И той обърна стола си, за

да огледа книгите по стените.

Джордан кимна на Мая — това бе знак да си вървят. Тя се изправи, изтръсквайки трохите от

дънките си. Почти бе стигнала до вратата, когато претор Скот поговори:

— И още нещо, Мая Робъртс. — В гласа му ясно дрънна предупредителна нотка. — Наясно

си, надявам се, че когато даваш обещания от чуждо име, отговорността те да бъдат

изпълнени, пада върху теб.

Саймън се събуди все още уморен и примигна в мрака. Дебелите черни завеси не пропускаха

почти никаква светлина, ала от вътрешния си часовник разбра, че вече е ден. От него, както

и от факта, че Изабел я нямаше — завивката й бе отметната, а чаршафите в нейната

половина на леглото — намачкани.

Беше ден, а той не бе говорил с Клеъри, откакто бе тръгнала. Саймън извади ръка изпод

завивките и погледна изящния златен пръстен, върху който бяха гравирани някакви символи,

или пък думи, изписани на азбука, която той не познаваше.

Стискайки зъби, той седна в леглото и го докосна.

Клеъри?

Отговорът бе незабавен и съвършено ясен. Саймън едва не падна на пода от облекчение.

Саймън. Слава Богу.

Можеш ли да говориш?

Не. Той по-скоро усети, отколкото чу напрегнатата разсеяност в гласа на ума й.

Радвам се, че се обади, ала сега не е удобно. Не съм сама.

Но си добре, нали?

Да. Все още нищо не се е случило. Опитвам се да събера информация. Обещавам да ти кажа

веднага щом науча нещо.

Добре, пази се.

Ти също.

И тя изчезна. Саймън преметна крака през ръба на леглото и след като се опита да приглади

разчорлената си коса доколкото бе възможно, отиде да види дали в апартамента няма и

други будни.