Град на изгубени души

Имаше. Алек, Магнус, Джослин и Изабел седяха около масата в дневната. Алек и Магнус

бяха по дънки, докато Джослин и Изабел носеха униформи, а Изабел бе увила камшика

около дясната си ръка. Когато той влезе в стаята, тя вдигна поглед, но не се усмихна; в

раменете й се усещаше напрежение, устните й приличаха на тънка линия. И четиримата

стискаха чаши с кафе.

— Има причина ритуалът за Реликвите на смъртните да е толкова сложен. — Магнус накара

захарницата да се понесе във въздуха към него и си сипа малко захар в кафето. — Ангелите

действат по божията повеля, а не по тази на хората… дори да са ловци на сенки. Призовете

някой от тях и най-вероятно ще се окажете поразени от божия гняв. Истинското

предназначение на Реликвите не бе да позволи на някого да повика Разиел, а да защити

призоваващия от гнева на ангела, когато той се появи.

— Валънтайн… — започна Алек.

— Да, Валънтайн успя да призове и друг, много по-низш ангел. И той не му каза нито дума,

нали? Не му даде и зрънце надежда, макар Валънтайн да вземаше кръвта му. И дори така

Валънтайн без съмнение е трябвало да използва неимоверно могъщи магии, само за да го

държи под контрол. Доколкото знам, по някакъв начин е споил живота му с имението на

Уейланд, така че когато ангелът умрял, то се сринало до основи. — Той почука по чашата

кафе с оцветения си в синьо нокът. — А Валънтайн сам се проклел. Независимо дали вярваш

в Рая и Ада, той със сигурност се проклел. И когато призовал Разиел, Ангелът го поразил на

място. Отчасти и като отмъщение за онова, което Валънтайн сторил на неговия брат.

— Защо обсъждаме призоваването на ангели? — попита Саймън, докато се настаняваше в

края на дългата маса.

— Изабел и Джослин отидоха да се видят с Железните сестри — обясни Алек. — За да се

опитат да открият оръжие, което бихме могли да използваме срещу Себастиан, без да

нараним Джейс.

— Но то не съществува, така ли?

— Не и на този свят — отвърна Изабел. — Но може да е по силите на някое райско

оръжие… или пък на оръжие с могъща демонична енергия. Тъкмо обсъждахме първата

възможност.

— Да призовете ангел и да му поискате оръжие?

— Случвало се е и преди — каза Магнус. — Разиел дал Меча на смъртните на Джонатан,

ловеца на сенки. А според древните истории, в нощта преди битката за Иерихон един ангел

се явил пред Исус Навиев и му дал меч.

— Хм — подхвърли Саймън. — Пък аз си мислех, че ангелите са по мира, не по оръжията.

Магнус изсумтя.

— Ангелите не са просто пратеници. Те са и воини. За Михаил се говори, че разгромил цели

армии. Освен това ангелите не се славят с търпение. Особено към човешката изменчивост.

Всеки, опитвал се да призове Разиел без помощта на Реликвите, най-вероятно е бил

поразяван на място. По-лесно е да бъде повикан демон. Те са далеч по-многобройни и доста

от тях не са особено могъщи. Разбира се, един слаб демон надали би бил от кой знае каква

полза…

— Не може да призовем демон — ужасено го прекъсна Джослин. — Клейвът…

— Мислех, че от години не те е грижа какво мисли Клейвът за теб — каза Магнус.

— Не става дума единствено за мен. Ами вие? Люк. Дъщеря ми. Ако Клейвът узнае…

— Е, те няма да узнаят, нали така? — В обикновено кроткия глас на Алек сега се долавяха

корави нотки. — Освен ако ти не им кажеш.

Джослин премести поглед от неподвижното лице на Изабел към въпросителното изражение

на Магнус и най-сетне — към упоритите сини очи на Алек.

— Вие сериозно го обмисляте? Да призовете демон?

— Е, не кой да е демон — отвърна Магнус. — Азазел.

В очите на Джослин лумна огън.

— Азазел? — Тя обходи лицата им с поглед, сякаш търсеше подкрепа, но Изи и Алек се

взираха в чашите си, а Саймън просто сви рамене.

— Нямам представа кой е Азазел — обясни той. — Не беше ли котаракът от „Смърфовете”?

Обърна се към останалите, ала в отговор Изабел вдигна поглед и извъртя очи.

Клеъри? — повика я той мислено.

В гласа й, отекнал начаса в съзнанието му, се прокрадваше тревога.

Какво има? Станало ли е нещо? Да не би майка ми да откри, че ме няма?

Още не е. Азазел котаракът от „Смърфовете” ли беше?

Последва дълга пауза.

Това е Азраел, Саймън. И повече никакво използване на пръстените за въпроси относно

смърфовете.

И тя изчезна. Саймън вдигна очи от ръката си и видя, че Магнус го наблюдава изпитателно.

— Не е котка, Силвестър — заяви той. — А Велик демон. Пълководец в Ада и ковач на

оръжия. Някога бил ангел, който научил хората как да правят оръжия — дотогава

единствено ангелите притежавали това познание. Именно по тази причина бил низвергнат и

сега е демон. „Но земята бе осквернена от нечестивите съвети на Азазел. И той трябва да

отговаря за всичките престъпления.”

Алек го погледна изумено.

— Откъде знаеш всичко това?

— С него сме стари приятели — обясни Магнус, но при вида на израженията им въздъхна.

— Е, всъщност не сме. Но това го пише в Книгата на Енох*.

* Апокрифен текст от Стария Завет. — Бел. прев.

— Струва ми се опасно — намръщи се Алек. — Звучи ми така, сякаш той е над Великите

демони. Нещо като Лилит.

— За щастие, вече е окован — каза Магнус. — Ако го призовеш, духът му ще ти се яви, но

тленната му форма ще си остане прикована към зъберите на Дудаел.