Град на изгубени души

усмихва, откакто тя го бе целунала на плажа. Част от нея имаше чувството, че някаква ръка я

бе пренесла обратно в миналото й, когато обичаше Джордан по-силно, отколкото вярваше,

че е възможно; на друга част обаче й се струваше, че е била повлечена от течение и се бе

събудила в напълно непознато място, далеч от досегашния й живот и топлината на

глутницата.

Беше много странно. Не по лош начин, помисли си. Просто… странно.

Джордан най-сетне спря пред къщата, която, както видя Мая най-сетне, бе построена от

блокове златни камъни с жълтеникавокафявия цвят на вълча козина. Масивно каменно

стълбище отвеждаше до двукрила черна врата. В средата на кръгообразната алея за коли се

издигаше внушителен слънчев часовник, който показваше седем часа сутринта. По ръба на

каменното му лице бяха вдълбани думи: ОТБЕЛЯЗВАМ ЕДИНСТВЕНО ЧАСОВЕТЕ, КОИТО

ГРЕЯТ.

Мая скочи от колата в същия миг, в който входната врата се отвори и се разнесе глас:

— Претор Кайл!

Джордан и Мая погледнаха натам. По стълбите слизаше мъж на средна възраст, облечен в

тъмносив костюм. В русата му коса се забелязваха посивяващи кичури. Джордан придаде на

лицето си напълно безизразен вид и се обърна към него:

— Претор Скот. Това е Мая Робъртс от глутницата Гароуей. Мая, това е претор Скот. Може

да се каже, че той ръководи Претор Лупус.

— От деветнайсети век насам организацията винаги се е ръководила от член на семейство

Скот — каза мъжът и хвърли поглед към Мая, която наведе глава в знак на подчинение. —

Джордан, трябва да призная, че не очаквахме да те видим отново толкова скоро.

Положението с дневния вампир в Манхатън…

— Е под контрол — побърза да го увери Джордан. — Не затова сме тук. Става въпрос за

нещо съвсем различно.

Претор Скот повдигна вежди.

— Ето че събуди любопитството ми.

— Доста е спешно — намеси се Мая. — Люк Гароуей, водачът на нашата глутница…

Острият поглед на претор Скот я накара да замълчи. Макар да нямаше своя глутница, той

беше алфа — в това държанието му не оставяше никакво съмнение. Очите под гъстите му

вежди бяха сивозелени, около врата му, под яката на ризата, проблясваше бронзовият

преторски медальон, с отпечатъка от вълча лапа върху него.

— Претор Лупус сам решава кое е спешно и кое не — заяви той. — И освен това не сме

хотел, отворен за неканени гости. Джордан рискува като те доведе тук и много добре го знае.

Ако не беше един от най-обещаващите ни възпитаници, като нищо щях да отпратя и двама

ви.

Джордан пъхна палци под колана на дънките си и сведе поглед към земята. Миг по-късно

претор Скот сложи ръка на рамото му.

— Ала ти си един от най-обещаващите ни възпитаници. А и изглеждаш изтощен; виждам, че

цяла нощ не си мигнал. Ела да поговорим в кабинета ми.

Кабинетът му се оказа в дъното на дълъг и криволичещ коридор с елегантна ламперия от

тъмно дърво. Къщата жужеше от гласове, а до стълбището, отвеждащо на горния етаж, беше

окачен списък с правила.

ПРАВИЛА НА ДОМА:

• Никакво преобразяване по коридорите.

• Никакъв вой.

• Никакво сребро.

• Облеклото е задължително по всяко време. ПО ВСЯКО ВРЕМЕ.

• Никакви сбивания. Никакво хапане.

• Надписвайте храната си, преди да приберете в общия хладилник.

Във въздуха се носеше ухание на приготвяща се закуска и стомахът на Мая изкъркори.

— Ако сте гладни, мога да накарам някой да ви напълни чиния с разни неща за хапване —

развеселено предложи претор Скот.

— Благодаря — промърмори Мая. Междувременно бяха стигнали до края на коридора и

претор Скот отвори една врата, на която пишеше ОФИС.

— Руфъс — каза той, повдигайки вежди. — Какво правиш тук?

Мая надникна покрай него. Кабинетът се оказа просторна стая, в която цареше уютен

безпорядък. От другата страна на огромен правоъгълен прозорец се разстилаше ливада,

върху която групички предимно млади хора изпълняваха нещо, което приличаше на строева

подготовка, облечени в черни анцузи и тениски. По стените на стаята имаше купища книги

за ликантропията; повечето от тях бяха на латински, но Мая разпозна думата „lupus”.

Писалището представляваше внушителен мраморен блок, поддържан от статуите на два

ръмжащи вълка.

Пред него имаше два стола, в единият от които седеше мъж — върколак — прегърбен,

стиснал ръце пред себе си.

— Претор Скот — каза той с дразнещ глас. — Надявах се да поговорим за инцидента в

Бостън.

— Онзи, в който счупи крака на повереника си ли? — сухо попита пазителят. — Определено

ще го обсъдим, Руфъс, но не точно сега. В момента имам по-спешна работа.

— Но, претор…

— Това е всичко, Руфъс — прекъсна го Скот с категоричния тон на алфа вълк, чиито

заповеди не можеха да бъдат оспорвани. — Не забравяй, че това е място за рехабилитация.

Което включва да се научиш да уважаваш правилата.

Като си мърмореше под носа, Руфъс се надигна от стола. Едва тогава Мая осъзна и реагира

на огромния му ръст. Той се извисяваше и над нея, и над Джордан, гърдите му издуваха

черната тениска, а бицепсите му заплашваха да скъсат ръкавите. Главата му бе ниско

избръсната, а върху едната му буза имаше дълбоки следи от нокти, като бразди в мека почва.

С един кисел поглед към Мая, той мина покрай тях и излезе в коридора.