Град на изгубени души

му в продължение на дълги години. В очите му горяха червени пламъци.

— Кой призовава Азазел? — Гласът му прозвуча като стържене на метал върху метал.

— Аз. — Магнус най-сетне затвори книгата, която държеше. — Магнус Бейн.

Азазел бавно изви глава към него. Тя се въртеше някак странно на врата му, като змийска

глава.

— Магьоснико — каза той. — Знам кой си.

Веждите на Магнус подскочиха.

— Така ли?

— Онзи, който призовава. Който пленява. Унищожителят на демона Марбас. Син на…

— Хайде сега — побърза да каже Магнус. — Няма нужда да се връщаме на това.

— Напротив. — Азазел говореше съвсем рационално, дори развеселено. — Ако се нуждаеш

от пъклено съдействие, защо не призовеш баща си?

Алек гледаше Магнус с отворена уста и Саймън усети, че му съчувства. Те всички май

смятаха, че Магнус не знае нищо за баща си, освен това че е бил демон, накарал майка му да

повярва, че е съпругът й. Алек очевидно не знаеше повече от тях, което, предполагаше

Саймън, нямаше как да му е приятно.

— Двамата с баща ми не сме в особено добри отношения — заяви Магнус. — Бих предпочел

да не го замесвам в това.

Азазел вдигна ръце.

— Както кажеш, господарю. Ти ме държиш в кръга. Какво ще поискаш?

Магнус не отговори, ала по изражението на демона бе ясно, че разговаря с него безмълвно,

ум с ум. Пламъците в очите на Азазел подскачаха и танцуваха като нетърпеливи деца,

заслушани в приказка.

— Много умно от страна на Лилит — каза той най-сетне. — Да вдигне момчето от мъртвите

и да осигури живота му, като го привърже към някого, когото не сте в състояние да убиете.

Винаги се е справяла с манипулирането на човешките емоции по-добре, отколкото повечето

от нас. Навярно защото някога тя бе почти човек.

— Има ли начин? — настоя Магнус нетърпеливо. — Да разкъсаме връзката между двамата?

Азазел поклати глава.

— Не и без да убиете и двамата.

— Ами начин да нараним само Себастиан, без от това да пострада и Джейс? — Беше Изабел,

също толкова нетърпелива; Магнус й хвърли поглед да замълчи.

— Не и с някое от оръжията, които притежавам или бих могъл да създам. Аз изработвам

единствено оръжия с демонична сила. Мълния, изпратена от ръката на ангел, навярно би

успяла да изпепели злото в сина на Валънтайн и така да прекъсне връзката между двамата

или да я направи не така зловредна. Ако позволите да ви предложа нещо…

— О — каза Магнус, — на всяка цена.

— Сещам се за просто решение, което да раздели двете момчета, да опази вашето живо и да

обезвреди другото. А в замяна ще поискам нещо съвсем малко.

— Ти си мой слуга — напомни му Магнус. — Ако искаш да излезеш от тази пентаграма, ще

правиш каквото ти наредя, без да искаш услуги в замяна.

Азазел изсъска и от устните му изскочи пламък.

— Ако не съм пленен тук, съм окован там. За мен няма особена разлика.

— Защото това е ад, а аз не съм излязъл от него* — каза Магнус с вид, сякаш цитираше стара

поговорка.

* Цитат от пиесата „Трагичната история на доктор Фауст” от английския драматург

Кристофър Марлоу. — Бел. прев.

По лицето на Азазел плъзна металическа усмивка.

— Може и да не си горд като стария Фауст, магьоснико, но за сметка на това си нетърпелив.

Сигурен съм, че готовността ми да остана в пентаграмата ще трае по-дълго от желанието ти

да ме пазиш, докато съм в него.

— Не съм толкова сигурен — заяви Магнус. — Винаги съм имал доста смел вкус по

отношение на вътрешния дизайн, а присъствието ти тук определено прибавя нещо уникално

към излъчването на стаята.

— Магнус — намеси се Алек, който очевидно не беше възхитен от идеята в апартамента на

гаджето му да се нанесе безсмъртен демон.

— Ревнуваш ли, малки ловецо на сенки? — Азазел се усмихна широко. — Магьосникът ти не

е моят тип и освен това нямам никакво желание да си навлека гнева на неговия…

— Достатъчно — прекъсна го Магнус. — Кажи ни какво е това малко „нещо” което искаш в

замяна на плана си.

Азазел потри ръце… силни ръце, калени в работа, с цвят на кръв и черни нокти.

— По един щастлив спомен от всеки от вас. Нещо, което да ме развлича, докато съм

прикован като Прометей към своята скала.

— Спомен? — изумено повтори Изабел. — Искаш да кажеш, че той ще изчезне от главите

ни? Ще го забравим завинаги?

Азазел присви очи, за да я види през пламъците.

— Какво си ти, малката? Нефилим? Да, ще взема спомена ви и той ще стане мой. Вече няма

да помните, че то ви се е случило. Ала ще ви помоля да не ми давате спомени, в които

посичате демони под лунната светлина. Това не е нещо, което ми доставя удоволствие. Не,

искам спомените ви да бъдат… лични. — Той се усмихна широко и зъбите му проблеснаха

като решетка на крепостна врата.

— Аз съм стар — каза Магнус. — Имам много спомени. Ако се налага, ще се простя с един

от тях. Не мога обаче да отговоря от ваше име. Никой не бива да бъде принуждаван да се

откаже от нещо такова.

— Ще го направя — начаса заяви Изабел. — За Джейс.

— Аз също, разбира се — потвърди Алек и ето че беше ред на Саймън. Той сякаш отново

видя как Джейс порязва китката си и му дава от кръвта си в тясната стаичка на кораба на

Валънтайн. Как рискува живота си, за да го спаси. Дълбоко в себе си може и да го бе сторил