Град на изгубени души

Джейс се засмя лекичко и пристъпи напред, подръпвайки Клеъри след себе си. На

светлината от уличните лампи очите му изглеждаха златни и още по-големи. Той коленичи

край канала и Клеъри зърна сребрист отблясък — стилито му. След миг една от лодките се

откъсна от веригата, с която бе завързана, и се понесе по водата. Джейс мушна стилито

обратно в колана си и скочи, приземявайки се леко върху дървената седалка в предната част.

След това протегна ръка на Клеъри:

— Ела.

Тя премести поглед от него към лодката и поклати глава. Беше съвсем мъничко по-голяма от

кану и боядисана в черно, макар че боята беше влажна и се лющеше. Изглеждаше лека и

чуплива като играчка и Клеъри си представи как се преобръща и двамата с Джейс се

озовават в ледено— зелената вода.

— Не мога. Ще я обърна.

Джейс поклати нетърпеливо глава.

— Разбира се, че можеш. Нали аз съм те обучавал.

И за да я убеди, той направи крачка назад и застана на ръба, точно до ключа за греблото.

Погледна я и устните му се извиха в полуусмивка. По всички закони на физиката, помисли

си Клеъри, лодката би трябвало да се преобърне на една страна. Ала Джейс стоеше там,

изпънал гръб, и сякаш бе направен от дим. Зад него се виждаха вода и камъни, канали и

мостове и нито една съвременна сграда. Със светлата си коса и стойката си, спокойно

можеше да мине за някой ренесансов принц.

Той отново й протегна ръка.

— Забрави ли? Можеш да бъдеш толкова лека, колкото си поискаш.

Не беше забравила. Часове, прекарани в тренировки — как да пада, как да пази равновесие,

как да се приземява както Джейс бе направил преди малко — сякаш си късче пепел, реещо

се плавно надолу. Задържа дъха си и скочи. Зелената вода прелетя под нея и тя се приземи

върху носа на лодката. Олюля се за миг, ала после си възвърна равновесието.

Изпусна дъха си с въздишка на облекчение и чу как Джейс се засмя, докато скачаше обратно

на дъното на лодката, което очевидно беше пробито, тъй като дървото бе покрито с тънък

слой вода. Беше по-висок от нея с поне двайсет сантиметра, така че сега, когато Клеъри бе

стъпила върху мястото за сядане, лицата им бяха на едно ниво. Той сложи ръце около кръста

й.

— Е, къде искаш да отидем?

Клеъри се огледа. Бяха се отдалечили доста от брега.

— Да не смяташ да откраднем лодката?

— „Кражба” е толкова грозна дума — отбеляза той.

— Е как тогава искаш да го нарека?

Той я вдигна и я завъртя във въздуха, преди да я пусне да стъпи.

— Краен случай на вземане назаем.

Притегли я към себе си и Клеъри настръхна. Краката й се хлъзнаха и двамата тупнаха върху

дъното на лодката, което беше равно, влажно и миришеше на вода и мокро дърво.

Клеъри се озова върху Джейс, коленете й — от двете страни на бедрата му. Водата се

просмукваше в ризата му, ала той като че ли нямаше нищо против. Сложи ръце под главата

си, при което ризата му се повдигна.

— Буквално ме повали със силата на страстта си. Готино, Фрей.

— Падна само защото го искаше. Нали те познавам — отвърна тя. Лунните лъчи го

осветяваха като прожектор, сякаш на света съществуваха само те двамата. — Ти не губиш

равновесие толкова лесно.

Джейс докосна лицето й.

— Равновесие може и да не губя, ала същото едва ли може да се каже и за сърцето ми.

Клеъри усети как пулсът й се ускори и трябваше да преглътне, преди да успее да отговори

нехайно, сякаш той се шегуваше:

— Някой хваща ли се на такива захаросани фрази?

— Защо мислиш, че е просто фраза?

Лодката се разклати; Клеъри политна напред и трябваше да сложи ръце върху гърдите му, за

да запази равновесие. Бедрата й се притиснаха в неговите и тя видя как очите му се

разшириха — дяволито проблясващото злато на ирисите потъмня, погълнато от черните му

зеници, в които Клеъри виждаше отразени и себе си, и нощното небе.

Джейс се надигна на лакът и сложи ръка на тила й. Тя усети как тялото му се извива в дъга, за да се долепи до нейното, но когато устните му докоснаха нейните, се отдръпна лекичко,

сякаш не бе съвсем сигурна дали да допусне целувката. Желаеше го, желаеше го толкова

силно, че се чувстваше празна, сякаш копнежът я бе изгорил отвътре. Независимо какво й

казваше умът — че това не е Джейс, не и нейният Джейс — тялото й си го спомняше,

помнеше очертанията и допира му, уханието на кожата и косата му… и си го искаше

обратно.

Усмихна се с устни, допрени до неговите, сякаш просто го дразнеше, а после се претърколи

на една страна и се сви до него върху мокрото дъно. Джейс не се възпротиви и вместо това

обви ръка около раменете й; под тях лодката се полюшваше леко и успокояващо. На Клеъри

й се искаше да сложи глава на рамото му, но не го стори.

— Носим се по течението — отбеляза тя.

— Знам. Искам да ти покажа нещо. — Джейс съзерцаваше небето. Белият сърп на луната

приличаше на издувано от вятъра платно. Гърдите на Джейс се повдигаха и спускаха

ритмично, пръстите му си играеха с косата й. Клеъри лежеше неподвижно до него, гледаше

как звездите отминават, като астрологически часовник, и се питаше какво ли чакат. Най-

сетне го чу — шуртящ звук като от вода, изливаща се от пукнат бент. Небето потъмня и