Град на изгубени души

сякаш закипя от безброй препускащи фигури. Клеъри едва успяваше да ги различи през

облаците и разстоянието, ала като че ли бяха мъже с дълги коси, като перести облаци,

възседнали коне с копита, чиито копита алеенеха, като окъпани с кръв. Ек на ловджийски

рог прокънтя в мрака, звездите потрепериха и нощта сякаш се сви, когато мъжете изчезнаха

зад луната.

Клеъри бавно изпусна дъха си.

— Какво беше това?

— Дивият лов. — Гласът на Джейс звучеше някак далечно и приказно. — Хрътките на

Габриел. Дивото войнство. Имат много имена. Това са елфи, които презират земните

съдилища. Те яздят нашир и надлъж по небето, впримчени във вечен лов. Веднъж в годината

към тях може да се присъедини и някой смъртен… ала включиш ли се в Лова, не можеш

никога да го напуснеш.

— Защо тогава някой би го направил?

Джейс се завъртя и изведнъж се озова върху Клеъри, притискайки я към дъното на лодката.

Тя почти не забелязваше влагата — усещаше горещината, която струеше на вълни от тялото

му, очите му горяха. Джейс притежаваше умението да се подпре над нея така, че да не я

притиска с цялата си тежест, ала едновременно с това тя усещаше всеки сантиметър от

тялото му — очертанията на бедрата му, копчетата на дънките му, белезите му.

— Има нещо привлекателно в идеята напълно да изгубиш контрол — каза той. — Не мислиш

ли?

Клеъри отвори уста, за да отговори, но преди да успее да отговори, той вече я целуваше.

Беше го целувала толкова пъти — нежни, ефирни целувки, както и настойчиви, отчаяни

целувки; мимолетно докосване на устните им, за да си кажат довиждане и такива, които

сякаш продължаваха часове… и тази не беше различна. Точно както споменът за

обитателите на една къща може да остане дълго след като те са си отишли, като

свръхестествен отпечатък, така и тялото й си спомняше Джейс. Помнеше вкуса му,

извивката на устните му върху своите, усещането от белезите му под пръстите си. Захвърли

всички съмнения и посегна, за да го привлече към себе си.

Без да я пуска, Джейс се претърколи на една страна. Лодката се разклати и Клеъри чу

плисъка на водата, докато ръцете на Джейс се спускаха към кръста й, за да помилват

нежната кожа в основата му. Зарови пръсти в косата му и затвори очи, обгърната от мъгла и

от звука и мириса на вода. Минаха безброй векове, в които съществуваха единствено устните

на Джейс върху нейните, полюшването на лодката и ръцете му върху кожата й. Най-сетне,

след часове или пък броени минути, до ушите й долетяха викове — сърдит италиански глас

се надигна и проряза нощта.

Джейс се отдръпна, лицето му имаше лениво и извинително изражение.

— Най-добре да се махаме.

Клеъри го погледна замаяно.

— Защо?

— Защото това е мъжът, чиято лодка задигнахме — обясни Джейс и придърпа ризата си

надолу. — И той всеки момент ще повика полицията.

11

И той трябва да отговаря за всичките престъпления

Магнус им бе казал, че не могат да използват никакво електричество по време на

церемонията по призоваването на Азазел, така че апартаментът бе осветен единствено от

свещи. Подредени в кръг в средата на стаята, те имаха различна големина и яркост, но до

една грееха с един и същ синкавобял пламък.

Във вътрешността на кръга с помощта на пръчка от самодивско дърво Магнус беше начертал

пентаграма, прогаряйки очертанията на припокриващите се триъгълници върху пода. В

разстоянията, оформени от пентаграмата, бяха нарисувани символи, каквито Саймън не бе

виждал никога преди — не бяха съвсем букви, но не бяха и руни, и въпреки топлината от

пламъчетата на свещите, от тях се излъчваше смразяващо усещане за заплаха.

Навън вече бе тъмно — онзи мрак, който идва с ранните залези на наближаващата зима.

Изабел, Алек, Саймън и Магнус (който четеше напевно от „Забранени ритуали”) бяха

застанали на основните места около кръга. Гласът на Магнус ту се издигаше, ту спадаше;

латинските думи приличаха на молитва, ала обърната наопаки и зловеща.

Пламъците подскочиха и символите, издълбани върху пода, започнаха да горят в черно.

Председателят Мяу, който ги наблюдаваше от един ъгъл, изсъска и се скри в сенките.

Синкавобелите пламъци отново се извисиха и сега Саймън едва успяваше да види Магнус

през тях. В стаята ставаше все по-топло, а напевът на магьосника — все по-бърз; по скулите

му проблясваха капчици пот, от влагата и горещината косата му започна да се накъдря.

„Quod tumeraris: per Jehovam, Gehennam, et consecratam aquam quam nunc spargo, signumque

crucis quod nunc facio, et per vota nostra, ipse nunc surgat nobis dicatus Azazel!“

От средата на пентаграмата лумна огън, надигна се гъст, черен облак, който бавно се разсея

из стаята и накара всички, с изключение на Саймън, да се задавят и разкашлят, преди да се

завихри и отново да се слее в средата на пентаграмата, приемайки формата на мъж.

Саймън примига. Не беше сигурен какво точно бе очаквал, но определено не беше това.

Висок мъж с кестенява коса, нито млад, нито стар — лице без възраст, нечовешко и студено.

Широкоплещест, облечен в добре ушит черен костюм и лъскави черни обувки. Около всяка

от китките му имаше тъмночервена резка, следа от окови или въжета, впивали се в кожата