Градът на златната сянка

— Исусе Христе, Гардинър, ама ти изобщо не ме слушаш! Не правя догадки — аз се изключих. Нашите ми измъкнаха жака. И ме заболя, Орландо. Болеше ме както никога досега — все едно бяха изтръгнали и гръбнака ми заедно с жака, направо не мога да ти опиша. И не спря. Не можех да направя нищо, освен… да пищя, да пищя…

— Фредерикс млъкна, затрепери и известно време не можа да продължи. — Спря чак когато нашите пак ми сложиха жака — дори една дума не можах да им кажа — и прас! — ето ме пак тук.

Орландо поклати глава.

— Сигурен ли си, че не е било просто… знам ли, някоя много лоша мигрена или нещо такова?

Фредерикс изсумтя ядосано.

— Не знаеш какви ги говориш. А и после се случи пак. Исусе, ама ти не ме ли чу как пищя? Сигурно са ме закарали в нещо като болница, защото следващия път наоколо се бяха струпали много хора. Едвам виждах, толкова болеше. Но болката беше още по-гадна от преди — според мене в болницата ми биха някаква инжекция и после почти нищо не си спомням, но ето ме пак тук. Сигурно се е наложило отново да ме включат. — Фредерикс се наведе и се вкопчи в ръката на Орландо. Гласът му беше накъсан и отчаян: — Така че ти ми кажи, господин Златен град — кои симулации се държат така, по дяволите? В какво ни набута, Гардинър?

Часовете на светлина и мрак, които последваха, бяха най-дългите в живота на Орландо. Треската се върна с пълна сила. Той лежеше и се мяташе в подслона, който Фредерикс беше струпал от палмови клонки, и ту замръзваше, ту изгаряше в треска.

Помисли си, че подсъзнанието му вероятно реагира на историята на Фредерикс за бягството и принудителното завръщане, защото по едно време чу майка си да му говори — много ясно. Разказваше му какво се било случило в охраняемото имение — в „Общността“, както го наричаше тя — и какво мислели за това другите съседи. Дърдореше, осъзна той, точно както винаги, когато е уплашена до смърт, и известно време той се чудеше дали наистина сънува. Всъщност дори я виждаше — смътно, сякаш стоеше зад тюлена завеса, а лицето й беше толкова близо, че му се струваше разкривено. Беше я виждал така достатъчно често, за да влезе в съня му.

Обясняваше му какво ще правят, когато той оздравее. Отчаянието в гласа й, съмнението зад думите й го убеди, че сън или не, той трябва да възприема всичко това като действителност. Помъчи се да проговори, да хвърли мост през невъзможното разстояние помежду им. Каквото и да му пречеше — халюцинация или невъобразима раздяла, — нито звук не можа да излезе от гърлото му. Как би могъл да й обясни? И какво би могла да направи тя?

— Бийзъл — опита се да каже той. — Доведи Бийзъл! Доведи Бийзъл!

Тогава тя пропадна някъде и каквото и да беше това — поредна фантасмагория от бълнуването му или истинска връзка с реалния му живот, — то беше свършило.

— Сънуваше онази тъпа джаджа — изръмжа Фредерикс. Говореше завалено, понеже и той беше сънен.

Джаджа. Сънуваше джаджа. Щом се плъзна обратно в тъмните води на болестта си, Орландо си спомни нещо, което някога беше чел — за една пеперуда, която сънувала, че е цар, и се чудела дали не е цар, който сънува, че е пеперуда… или нещо такова.

„И кое е реалното? — зачуди се уморено. — От коя страна на чертата е истинското? Осакатеното, сбръчкано, умиращо хлапе в болнично легло… или… или измисленият варварин, който търси въображаем град? Ами ако някой съвсем друг човек сънува… и двамата?“

Всички деца в училище говореха за изгорялата къща. На Кристабел й беше смешно. Офелия Вайнер й каза, че загинали няколко души, от което й стана толкова зле, че не можа да си изяде обяда. Учителката я изпрати вкъщи.

— Нищо чудно, че се чувстваш зле, миличка — рече майка й, щом допря длан до челото й. — Не си мигнала цяла нощ, а после тези хлапета ти разказват разни истории за умрели… — И тя се обърна към бащата на Кристабел, запътил се към дневната. — Тя е много чувствително дете, кълна ти се.

Таткото само изсумтя.

— Никой не е загинал, миличка — увери я майка й. — Само една къща е изгоряла и според мене вътре не е имало никого.

Щом майка й отиде да притопли супата в микровълновата печка, Кристабел влезе в дневната, където баща й си говореше с приятеля си капитан Паркинс. Той й каза да излезе да си играе навън — все едно не я бяха върнали от училище, защото е болна! Тя седна в коридора и се заигра с куклата си принц Пикапик. Татко й като че ли се жалваше от нещо. Зачуди се защо и двамата с капитан Паркинс не са на работа и дали това няма нещо общо с голямата лоша тайна, която се случи снощи. Щеше ли той да открие какво е направила? Ако открие, сигурно ще я накажат — този път завинаги.

Измъкна принц Пикапик от гнездото от възглавници, което му беше направила — куклата видра имаше склонността да се завира по тъмните, сенчести места — и се промъкна към вратата на дневната. Долепи ухо до процепа, за да види дали не може да чуе нещо. Никога досега не го беше правила. Чувстваше се като в анимационно филмче.

— Пълна каша, да го вземат мътните — казваше приятелят на баща й. — Ама след толкова време кой да ти се сети?