Градът на златната сянка

„Той със сигурност не се движи като момиче.“ Действителният пол на Фредерикс започваше да се губи в далечината. За миг се зачуди как ли изглежда Фредерикс — Саломе Фредерикс — наистина, после разкара тази мисъл. Тук изглеждаше като момче, движеше се като момче, беше му казала да се отнася с нея като с момче — кой беше Орландо, че да спори?

— Според мене — да. Остров, искам да кажа. Гледах да видя има ли някакъв начин да се сдобием с лодка — мислех си дори, че мога да открадна някоя, нали в момента съм Питлит. Но тук няма никой освен нас.

Фредерикс беше втренчил поглед в града отсреща, отвъд залива, който наподобяваше увеселителен парк с всякакви сложни конструкции, но сега отново се обърна към Орландо:

— Ама аз защо съм Питлит? Какво става според тебе?

Орландо поклати глава.

— Не знам. Щеше ми се да знам. Тия хлапета щяха да ни водят при някого, после казаха нещо за „голяма дупка, която води нанякъде“ и че щели да ни „закачат“. — Той отново поклати глава; струваше му се, че е необичайно тежка. — Просто не знам.

Питлит размаха ръка пред лицето си и се намръщи, докато я гледаше.

— Не съм и чувал в мрежата да съществува подобно нещо. Всичко се движи точно като в истинския живот. И миризми има. Всичко! Погледни океана.

— Знам.

— И сега какво ще правим? Да си направим сал, така казвам аз.

Орландо се загледа в града. Като го виждаше толкова отблизо, толкова… истински… изпитваше съмнения. Как би могло нещо, което изглежда толкова веществено, да се равнява на всички мечти, които беше вложил в него?

— Сал ли? И как? Ти донесе ли си комплекта сечива „Господин Дърводелец“?

Фредерикс направи отвратена физиономия.

— Има палми, има лози, има какво ли не. Мечът ти лежи ей там. Можем да го направим. — Той пропълзя по пясъка и взе меча. — Ей… ама това не е жетварят.

Орландо се втренчи в простия ефес, в острието, толкова празно в сравнение с жетваря, целия в руни. Енергията му се оттичаше, мислите му се размекваха.

— Това е първият ми меч — мечът, с който Таргор за първи път пристигна в средните земи. Той се сдоби с жетваря горе-долу година преди ти да влезеш в играта.

Погледна обутите си в сандали крака, които стърчаха под наметалото.

— На бас, че и в косата ми няма бели косми, нали?

Фредерикс го огледа внимателно.

— Не. Никога не съм виждал Таргор без някой и друг бял кичур. Откъде знаеш?

Орландо отново беше много уморен.

— Защото тези сандали, мечът… значи аз съм младият Таргор — както първия път, когато слезе от хълмовете Борикар. Той се сдоби с първите си бели косми чак след първата си битка с Дрейра Джар там долу, в кладенеца.

— Но защо?

Орландо сви рамене и бавно се отпусна на земята, готов отново да потъне в меките обятия на съня.

— Не знам, Фредерико. Нищо не знам…

Ту изплуваше, ту потъваше в съня, докато светлината премина в мрак. Веднъж почти го разбуди някакъв писък, ала идваше твърде отдалече и може би също беше сън. Фредерикс не се виждаше никакъв. Орландо смътно се зачуди дали приятелят му не е отишъл да провери какъв е този шум, но умората и болестта задушаваха мислите му и нищо не му се струваше важно.

Отново беше светло. Някой плачеше и плачът идваше отблизо. Орландо го заболя главата. Изстена и се опита да запуши ушите си с възглавницата, но шепите му се напълниха с пясък.

Изправи се. На няколко метра от него Фредерикс беше коленичил, захлупил лице в шепи. Раменете му се тресяха. Утрото беше ясно, виртуалният бряг и океанът се открояваха още повече и изглеждаха още по-сюрреалистични след отшумяващата нощна треска.

— Фредерикс? Добре ли си?

Приятелят му вдигна очи. По лицето на Крадеца се стичаха сълзи. Дори бузите на сима му се бяха зачервили, но най-поразителни бяха уплашените му очи.

— Ох, Гардинър, загазихме — хълцаше Фредерикс. — Яко, яко загазихме.

Орландо се чувстваше като торба мокър цимент.

— За какво говориш?

— В капан сме. Не можем да се изключим!

Орландо въздъхна и пак се отпусна на земята.

— Не сме в капан.

Фредерикс бързо припълзя до него и се вкопчи в рамото му.

— Не ми ги пробутвай тия, да му се не види! Аз се изключих и за малко да умра!

Никога не беше чувал приятеля си да говори така разстроено.

— Да умреш ли?

— Исках да се изключа. Все повече се притеснявах за тебе и си помислих, че родителите ти са излезли някъде и не знаят, че ти е лошо — а на тебе може би трябва да ти се извика линейка, знам ли какво. Но щом се опитах, не можах да се изключа. Не можах да накарам никоя от обичайните команди да задейства и не усетих нищо, което да не е част от тази симулация — нито стаята ми, нито нищо! — Отново протегна ръка към шията си, но този път по-внимателно. — И телематичен жак няма! Давай, пробвай се!

Орландо попипа мястото, където беше имплантирана неговата невроканюла. Не напипа нищо освен силните мускули на Таргор.

— Да, прав си. Но има и такива симулации — просто прикриват контролните точки и карат такторите да лъжат. Нали идва с мене веднъж на игрището на демоните? Че там нямаш дори тяло — просто си кълбо от ганглии, вързано за ракетна шейна.