Градът на златната сянка

— Сторипакост? Много добре, Кристабел, много добре. Сега го кажи ти, за да мога да го кодирам. Готово. Можеш да го използваш, за да ме викаш всеки ден след училище — например докато се прибираш вкъщи и си самичка. Сега имам да правя едни много трудни работи, Кристабел. Може би най-важната, която някога съм правил.

— Ще взривяваш ли още?

— Мили Боже, надявам се, че не. Много ли се уплаши? Чух шума. Справи се чудесно, миличка. Ти си едно много-много храбро момиченце и от тебе ще излезе прекрасна революционерка. — Той отново се усмихна измъчено. — Не, нищо друго няма да гръмна. Но от време на време пак ще имам нужда от помощта ти. Много хора ще ме търсят.

— Знам. Татко си говореше за тебе с капитан Паркинс — и тя му каза, каквото си спомняше.

— Е, засега не се оплаквам — рече господин Селърс. — А ти, млада госпожице, си лягай и заспивай. Обади ми се утре. Запомни — просто си сложи очилата и кожи „Сторипакост“.

Когато смешният старец изчезна, Кристабел свали Приказните си очила и изпълзя изпод леглото. Сега, като знаеше, че господин Селърс е добре, изведнъж много й се приспа.

И точно се беше пъхнала под завивките, когато видя лицето, което се взираше през прозореца й.

— Беше лице, мамо! Видях го! Точно тук!

Майка й я притисна към себе си и я погали по главата. Мама миришеше на лосион — както винаги нощем.

— Мисля, че сигурно е било просто лош сън, миличко. Баща ти провери — отвън няма никого.

Кристабел поклати глава и зарови лице в гърдите на майка си. Въпреки че завесите бяха спуснати, не искаше и да поглежда към този прозорец.

— Може би ще е по-добре да дойдеш да спиш при нас — въздъхна майката на Кристабел. — Горкичкото, онази къща, дето изгоря снощи, много те е уплашила, нали? Е, не се тревожи, миличка. Това няма нищо общо с тебе и вече свърши.

Техниците искаха да си отбележат разни неща за разчистването.

Дред се подразни, тъй като трябваше да се погрижи за последните детайли и това не беше най-удобното време да го изкарват от наблюдателния център, но одобряваше перфекционизма им. Извади малка пура от табакерата и се качи на балкона на горния етаж, който гледаше към залива.

Техническият екип на „Беина и Беина“ вече беше ликвидирал офиса му в града. Сега, когато проектът беше стигнал до финалната си фаза, този офис вече не му беше нужен, а след като операцията приключеше веднъж, нямаше да има време да се връща и да връзва изплъзналите се нишки, така че екипът го беше изпразнил напълно — което включваше и махане на горния слой от всички повърхности, пребоядисване и смяна на килимите. Сега същите тези мъже и жени старателно преглеждаха крайбрежната вила, която служеше за наблюдателен център. Когато Дред и групата му тръгнеха по вода към мишената, екипът за разчистването — като бръмбари боклукчии в бели дрехи — щеше да сравни двуетажната къща със земята и да унищожи всичко, което може да подскаже кой я е обитавал през последните три дена.

Всъщност нямаше нищо против да го изкарат на балкона в някоя прекрасна тропическа нощ, реши той. Не си беше позволявал нито миг разпускане след стюардесата, а работеше много-много здраво.

Ала все пак му беше трудно да забрави, когато мишената беше буквално пред очите му. Светлините на Исла де Сантуарио се виждаха едва-едва отвъд ширналата се черна вода, най-различните приспособления за охрана на острова — непилотирани подводници, миниспътници укрепени стени, пазени от стража — изобщо не се виждаха, но той все пак трябваше да се справи с всички тях — до последното. И да се прекрати голямото объркване на сметките, каквото Дред досега никога не бе допускал…

„Самоуверен, нахален, мързелив, мъртъв“ — припомни си той.

Да се избегнат грешните сметки или престъпно небрежното шпионско сборище — всички му бяха известни и за всичко се беше подготвил. Чакаше само да събере няколкото по-маловажни свободни краища, а после и самото пристигане на останалата част от екипа, шифровано за след четири часа. Дред умишлено ги беше държал настрана чак до този миг. Всичко в действителното местоположение можеше да бъде научено и усъвършенствано в симулация и нямаше смисъл да се предприема каквото и да било, което би накарало мишената да застане нащрек. Екипът по разчистването беше единствената група, която не беше подготвял във ВР, но техният фургон беше паркиран пред входа и се виждаше отдалече, а на него беше изписано името на известен тукашен доставчик на килими — и, разбира се, Беина бяха уредили техен човек цялата седмица да вдига телефоните в килимарския склад, в случай че някой на острова забележи фургона и се направи на много съвестен.

Така че сега с цялото небрежно удоволствие на истински стопанин, който се радва на перспективата за нови хубави килими, Дред включи вътрешната си музика, след което се отпусна в шезлонга на едри райета, запали пурата и качи краката си на парапета.